— Кой ви е направил обиск? — стресна се Лембке и идвайки вече напълно на себе си, се изчерви и въпросително погледна полицейския началник. Точно в тоя момент на вратата се показа превитата, длъгнеста, нескопосна фигура на Блюм.
— Ето този чиновник — посочи към него Степан Трофимович. Блюм пристъпи напред с вид на човек, който е виновен, но няма намерение да се предава.
— Vous ne faites que de bêtises276 — ядно му подхвърли Лембке, изведнъж сякаш се преобрази и дойде на себе си. — Извинете… — измънка той крайно смутено и още повече се изчерви — всичко това е вероятно просто едно досадно недоразумение… просто недоразумение.
— Ваше превъзходителство — обади се Степан Трофимович, — на младини бях свидетел на една доста характерна случка. Веднъж във фоайето на театъра едно лице бързо се приближи до някакъв човек и пред всички му залепи плесница. Но още в момента, забелязвайки, че пострадалият не е онзи, за когото е била предназначена плесницата, а съвсем друго, непознато лице, което малко нещо приличало на него, бързешката и ядосано като човек, който не може да пилее златното си време, каза — досущ както сега и ваше превъзходителство: „Извинете… грешка, просто стана недоразумение… просто едно недоразумение.“ Когато пострадалият въпреки това продължаваше да се обижда и да вика, онзи с една истинска досада му каза: „Ама нали ви казвам, че просто стана недоразумение, защо викате?“
— Това… това, разбира се, е много смешно… — криво се усмихна Лембке — но… нима не виждате колко съм нещастен самият аз?
Той почти изстена и… и като че понечи да закрие лицето си с длани.
Този неочакван стон, едва ли не ридание, беше просто непоносим. Вероятно това бе първият миг, когато ясно осъзнаваше събитията от вчера насам, последван незабавно от пълно, унизително и прилепчиво отчаяние; кой знае — може би още малко, и щеше да избухне в гръмогласен плач. В първия момент Степан Трофимович го погледна като умопобъркан, но внезапно наклони глава и с дълбоко проникновен глас каза:
— Ваше превъзходителство, не се занимавайте повече с глупавата ми жалба, само наредете да ми се върнат книгите и писмата…
Но не можа да се доизкаже. В тоя момент в залата шумно нахлу голяма компания, предвождана от самата Юлия Михайловна. Бих искал обаче да опиша всичко това колкото се може по-подробно.
III
Първо, цялата компания, и от трите карети, бе влязла право в приемната. За покоите на Юлия Михайловна имаше отделен вход — вляво от официалния, но тоя път всички бяха решили да минат през приемната; мисля, че причината беше присъствието на Степан Трофимович, защото Юлия Михайловна още по пътя за града е била известена за всичко, което се бе случило с него, както и за цялата тази история с шпигулиновци. Успял бе да я осведоми не друг, а Лямшин, който, наказан за някакво провинение, не участвал в разходката и беше в течение на събитията. И усмихвайки се злорадо, тутакси бе пришпорил клетата си файтонджийска кранта по пътя към Скворешники, за да посрещне прибиращата се кавалкада с хубавите вести. Мисля, че въпреки цялата си решителност Юлия Михайловна ще да се е посконфузила, научавайки подобни новини, но вероятно е било само за миг. Политическата страна на въпроса например не й е създала грижи: Пьотър Степанович вече четири пъти й бе внушавал, че тия нехранимайковци от фабриката на братя Шпигулини до един заслужават пердаха, а от известно време насам Пьотър Степанович беше станал за нея непререкаем авторитет. „И все пак… той ще ми плати за това“ — помислила си е навярно тя, при което това „той“ явно се е отнасяло за съпруга й. Ще отбележа мимоходом, че сякаш нарочно Пьотър Степанович също не бе взел участие в посещението на Скворешники и изобщо никой никъде не бе го виждал от сутринта. Ще спомена между другото, че след като бе приела гостите в Скворешники, Варвара Петровна също се бе върнала в града заедно с тях (с каляската на Юлия Михайловна), за да участва непременно в последното заседание на комитета за утрешното празненство. Разбира се, новините относно Степан Трофимович, които бе донесъл Лямшин, също я бяха заинтересували, а може би и развълнували.
Разплатата с Андрей Антонович започна незабавно. Уви, той го усети веднага щом погледна прекрасната си съпруга. С ведро лице и очарователна усмивка тя бързо отиде право при Степан Трофимович, елегантно му поднесе прелестно опакованата си в ръкавица ръчичка и го обсипа с най-ласкави думи, сякаш единствената й грижа днес е била час по-скоро да се върне и да благодари на Степан Трофимович за това, че най-сетне го вижда в дома си. И никакъв намек за сутрешния обиск; сякаш че още нищо не знаеше. И нито дума на мъжа си, нито дори един поглед към него — все едно че го нямаше в салона. Не стига това, ами тутакси властно конфискува Степан Трофимович и го отведе в гостната си — един вид не е имало никакви обяснения между него и Лембке, пък и да е имало, няма никакъв смисъл да продължават. Пак повтарям: струва ми се, че въпреки всичките си претенции за „добър тон“ в случая Юлия Михайловна отново направи голям гаф. И в това много й помогна Кармазинов (който взе участие в отиването до Скворешники по изричната молба на Юлия Михайловна и по този начин, макар и косвено, направи първата си визита на Варвара Петрова, която поради женската си суетност бе останала възхитена). Виждайки Степан Трофимович последен (беше влязъл по-късно от другите), той още от вратата се хвърли да го прегръща, позволявайки си дори да прекъсне Юлия Михайловна.