— Не знам наистина, аз… сега…
— Виждате ли какъв нещастен човек съм аз, Варвара Петровна… представете си само, тъкмо когато изгарям от желание да се запозная лично с един от най-забележителните и независими руски умове, Степан Трофимович има намерение да ни изостави.
— Похвалата бе произнесена тъй гръмко, че аз, разбира се, би трябвало да не я чуя — отсече Степан Трофимович, — но не вярвам, че моята скромна личност е тъй необходима утре за вашето празненство. Впрочем аз…
— Е, ама вие съвсем ще го разглезите! — провикна се още от вратата току-що влизащият Пьотър Степанович. — Тъкмо малко от малко го бях постегнал и изведнъж, само за една сутрин — и обиск, и арест, и приставът го хваща за яката, а сега дамите му пеят химни в салона на градоначалника! Ами че той целият примира от възторг; той и насън не е виждал такъв бенефис. Ей го, готов е вече да хули социалистите!
— Това не може да бъде, Пьотър Степанович. Социализмът е твърде велика идея, за да не го разбира Степан Трофимович — енергично се застъпи Юлия Михайловна.
— Идеята е велика, но онези, които я изповядват, невинаги са великани, et brisons-la, mon cher282 — заключи Степан Трофимович, обръщайки се към сина си и елегантно ставайки от мястото си.
Но в тоя момент стана нещо най-неочаквано. От известно време Фон Лембке също беше влязъл в гостната, но се правеха, че не го забелязват, макар всички да го бяха видели, като влизаше.
Вярна на себе си, Юлия Михайловна продължаваше да го игнорира. Той стоеше някъде до вратата и мрачно, с един строг израз на лицето слушаше разговорите. Като чу намеците за тазсутрешните събития, той взе някак неспокойно да се оглежда, спря за миг погледа си върху княза, види се, поразен от размерите на щръкналата му силно колосана яка; после внезапно като да трепна, чувайки гласа на влизащия Пьотър Степанович, и в момента, когато Степан Трофимович беше изрекъл сентенцията си за социалистите, най-неочаквано се приближи до него, блъскайки изпречилия се на пътя му Лямшин, който моментално отскочи, хвана се за рамото и взе да се прави, че страшно го е заболяло.
— Достатъчно! — каза Фон Лембке, хващайки енергично за ръката изплашения Степан Трофимович и стискайки я с все сила със своята. — Достатъчно, флибустиерите на нашето време се знаят. Нито дума повече. Взети са нужните мерки…
Казани високо, на всеослушание, думите му прозвучаха крайно енергично, но направиха неприятно впечатление. Всички почувстваха, че става нещо лошо. Видяха как Юлия Михайловна побледня. Но накрая една глупава случайност развали ефекта. Обявявайки, че нужните мерки са взети, Лембке рязко се обърна и бързо тръгна навън, но на втората крачка се спъна в килима, политна с главата напред и насмалко не падна. Спря се за миг, погледна мястото, където се беше спънал, изръмжа: „Да се смени!“ — и излезе от стаята. Юлия Михайловна се завтече подире му. С излизането й се вдигна глъчка, в която беше трудно да се разбере нещо. Едни казваха, че бил „разстроен“, други — че имал „предразположение“. Трети си сочеха с пръст челото; в ъгъла Лямшин правеше с двата си пръста рога над челото. Намекваше се за някакви семейни обстоятелства, уж шепнешком, разбира се. И никой не посягаше към шапката си, всички чакаха. Не знам какво беше успяла да направи Юлия Михайловна, но след около пет минути се върна, мъчейки се с все сила да се покаже спокойна. Отговаряше уклончиво, че Андрей Антонович е малко развълнуван, но че нямало нищо, той си го имал от малък, че тя „много добре“ го познава и че утрешното празненство положително ще го разведри. После още няколко любезни думи — единствено за приличие — на Степан Трофимович и накрая покана към членовете на комитета незабавно да пристъпят към заседанието. Чак сега ония, които не влизаха в комитета, взеха да се сбогуват; но тоя съдбоносен ден още не беше свършил, а с него и неприятностите…
Забелязал бях, че още с влизането на Николай Всеволодович Лиза се втренчи в него и толкова дълго го беше гледала, че накрая привлече вниманието на всички. Видях, че зад гърба й Маврикий Николаевич се наведе към нея, понечи сякаш да й пошушне нещо, но, види се, промени намерението си и бързо се изправи, оглеждайки всички с виновен поглед. Любопитството възбуждаше и Николай Всеволодович: лицето му бе по-бледо, отколкото обикновено, а погледът му — необикновено разсеян. След въпроса, който зададе на Степан Трофимович още с влизането си, той сякаш моментално забрави за него и което е право, май че забрави да поздрави дори домакинята. Не беше погледнал Лиза нито веднъж — не защото не искаше, а защото — това го твърдя — изобщо не я забелязваше. И изведнъж след краткото мълчание, настъпило подир поканата на Юлия Михайловна незабавно да започне последното заседание — се раздаде звънкият глас на Лиза. Обръщаше се към Николай Всеволодович: