— Николай Всеволодович, някакъв капитан, на име Лебядкин, който се представя за ваш роднина, за брат на жена ви, непрекъснато ми пише неприлични писма, в които се оплаква от вас и предлага да ми разкриел някакви тайни за вас. Ако наистина ви е роднина, забранете му да ме обижда и ме избавете от тая неприятна история.
Страшно предизвикателство звучеше в тия думи, всички го разбраха. Обвинението беше съвсем открито, макар може би неочаквано за самата нея. Както когато човек изведнъж зажумява и скача от покрива.
Но още по-невероятен беше отговорът на Николай Ставрогин.
Първото, което само по себе си бе вече странно, е, че никак не се изненада, а съвсем спокойно и внимателно изслуша Лиза. На лицето му не се четеше нито смущение, нито гняв.
И простичко, твърдо, дори сякаш с готовност отговори на съдбоносния въпрос:
— Да, имам нещастието да съм роднина с този човек. Сестра му, по баща Лебядкина, вече близо пет години е моя жена. Не се съмнявайте, че в най-скоро време ще му предам вашето искане и ви гарантирам, че повече няма да ви безпокои.
Никога няма да забравя ужаса, който се изписа по лицето на Варвара Петровна. Тя като обезумяла стана от стола си и вдигна ръка, сякаш бранейки се от нещо. Николай Всеволодович я погледна, погледна Лиза и останалите зрители и изведнъж на лицето му се изписа една безкрайно високомерна усмивка; обърна се и бавно излезе от стаята. Всички видяха, че в момента, когато Николай Всеволодович си тръгваше, Лиза скочи от дивана и явно възнамеряваше да хукне подире му, но се опомни и не се затича, а бавно излезе, също без да погледне никого и без да продума дума, разбира се, съпровождана от завтеклия се подире й Маврикий Николаевич…
Отминавам приказките, дето се изприказваха тая вечер в града. Варвара Петровна се затвори в градската си къща, а Николай Всеволодович, казват, заминал право за Скворешники, без да се види с майка си. Вечерта Степан Трофимович ме прати при „cette chère amie“ да изпрося позволение да я посети, но не бях приет. Той беше страхотно потресен, плака. „Такъв брак! Такъв брак! Такъв ужас за семейството“, непрекъснато повтаряше той. Сещаше се обаче и за Кармазинов и ужасно го хулеше. Енергично се готвеше и за утрешната си лекция и — какво да го правиш, художествена натура! — готвеше се пред огледалото и си преповтаряше каламбурите и остроумията, които цял живот бе събирал и записвал в специална тетрадка, за да ги използва в утрешната си лекция.
— Друже мой, правя го само заради великата идея — явно оправдавайки се, ми казваше той. — Cher ami, двайсет и пет години не съм мърдал от мястото си и изведнъж тръгвам, не знам накъде, но — тръгвам…
Част трета
Глава първа
Празненството. Първа част
I
Независимо от всички тревоги и неразбории на другия ден празненството се състоя. Мисля, че дори ако през нощта Лембке беше умрял, на сутринта празненството пак щеше да се състои — толкова държеше на него Юлия Михайловна, придавайки му някакво особено значение. Уви, тя си остана сляпа до последния миг и така и не разбра настроението на обществото. А беше стигнало дотам, че вече никой не вярваше да се размине без някакъв грандиозен скандал, без „развръзка“, както се изразяваха някои и предварително потриваха ръце. Вярно е, че при това мнозина уж се въсеха и заемаха дълбокомислени политически пози; но което е право, руснакът пей дава да се забърка някоя скандална история. Но е вярно и другото, в случая имаше нещо повече от жаждата за скандал — имаше едно всеобщо раздразнение, нещо крайно ожесточено: ще речеш, че на всички им беше ужасно обръгнало всичко. Цареше някакъв общ колеблив цинизъм, сякаш насила натрапен цинизъм, сякаш че по неволя и от немай-къде. Последователни бяха само дамите, и то по един-единствен пункт — в безпощадната си омраза към Юлия Михайловна. Тук си бяха подали ръка всички дамски направления. А тя, горката, дори не подозираше — до последния момент беше сигурна, че си е създала „обкръжение“ и че все още са й „фанатично предани“.
Загатнах вече, че в града ни се бяха появили какви ли не човеци и човечета. Не говоря за тъй наречените „напредничави“ хора, които винаги гледат да са пред другите (главната им грижа) — те все пак имат някаква по-определена цел, макар много често да е страшно глупава. Не, говоря само за мръснишката сган. В преходните времена тая сган, която я има във всяко общество, се надига, и при това не само че няма никакви цели, но няма дори капка разум и с всички сили изразява единствено тревога и нетърпение. Същевременно тая сган, без да подозира, почти винаги попада под командата на тайфата действащи с определена цел „напредничави“, която пък насочва всичките тия отрепки на обществото натам, накъдето й е угодно, освен ако самата тя не се състои от пълни идиоти, което впрочем също се случва. Сега, когато всичко мина, у нас се говори например, че Пьотър Степанович го управлявала Интернационалката283, Пьотър Степанович управлявал Юлия Михайловна, а тя пък на свой ред регулирала по негова команда цялата тая сбирщина. Сега най-солидните умове в града се чудят и маят: как тъй са им се оставили тогава? Какво представляваха тия наши смутни времена, какъв беше тоя преход — от какво и към какво, — не знам, пък и никой май не знае освен може би някой от нашите неканени гости. Но е факт, че най-различни нищожества, които по-рано не смееха да отворят уста, внезапно взеха връх и почнаха на всеослушание да критикуват всичко свято, докато най-първите хора, които до момента благополучно водеха хорото, изведнъж почнаха да ги слушат и да се спотайват; а някои дори най-позорно да им се подмазват. Едни нищо и никакви лямшиновци, телятниковци и тентетниковци (помешчиците)284, ония доморасли сополанковци Радишчеви, разни печално, но надменно усмихнати чифутчета и кой знае отде изпаднали в града зевзеци, разни уж „столично мислещи“ поети, които вместо с мисъл и с таланта парадираха с лъснатите си ботуши и с надиплените си кафтани, разни майори и полковници, които с присмех говореха за безсмислието на офицерското си звание, готови за рубла в повече моментално да захвърлят сабята и да се цанят писари в железниците, разни заловили се с адвокатлък генерали; просветени комисионери, просвещаващи се търговчета, безброй семинаристи, жени, олицетворяващи женския въпрос — всичко това внезапно изплува и взе връх. И над кого? Над клуба, над почетните сановници, над генерали с дървени протези вместо крак, над нашето прекомерно строго и непристъпно дамско общество. Щом дори Варвара Петровна им се беше оставила да я разиграват както си искат (до катастрофата със синчето), на другите ни Минерви донейде може и да се прости тогавашната дивотия. Както вече казах, сега всичко се приписва на Интернационала. Тази мисъл тъй се бе наложила, че накрая всички го повярваха. Съвсем наскоро съветникът Кубриков, шейсет и две годишен човек и носител на „Станислав“ втора степен, без никой да го вика, беше се явил където трябва и с проникновен глас беше съобщил, че в продължение на три месеца несъмнено е бил под влиянието на Интернационала. Когато с подобаващо за годините и заслугите му уважение го бяха поканили да се изкаже по-ясно, не могъл да представи никакви доказателства, освен че „го чувствал с всичките си сетива“, но въпреки това твърдо стоял на своето, тъй че в края на краищата престанали да го разпитват повече.
283
284