Изпати си нашият приятел Липутин. Той се явил при Николай Всеволодович тъкмо след обяснението с майчето и най-настоятелно го поканил вечерта да му направи честта да му иде на гости по повод рождения ден на жена му. Варвара Петровна отдавна я втрисаше от тия долнопробни познанства на Николай Всеволодович, но се боеше да му каже каквото и да било по въпроса. Той и без това вече беше завързал няколко други познанства сред тоя третостепенен слой на обществото, че дори и по-надолу — ами имаше си я тая наклонност и туйто. Но макар и да се знаеше с Липутин, дотогава още не бе ходил в дома му. Николай Всеволодович разбрал, че сега Липутин го кани заради вчерашния скандал в клуба, че като местен либерал е във възторг от скандала и най-искрено смята, че тъкмо тъй им се пада на клубните старейшини и че всичко това е много хубаво. Разсмял се и обещал да иде.
Надойдоха много гости; все хора от втора ръка, но инак оперени. Самолюбивият и завистлив Липутин канеше гости само два пъти на годината, но пък тия два пъти се отпущаше. Най-почетният гост — Степан Трофимович — поради заболяване не беше дошъл. Сервира се чай, масите бяха отрупани с ядене и пиене; на три маси се играеха карти, а в очакване на вечерята младежта започна под звуците на пианото танци. Николай Всеволодович покани мадам Липутина — една извънредно привлекателна дамичка, която ужасно се смущаваше от него, — направиха два тура, седна до нея, разсмя я нещо. Забелязвайки най-сетне колко мила става, като се смее, внезапно пред всички я хвана през кръста и я целуна в устата три пъти наред, хем както се целува. Тя, горката жена, припадна от уплаха. Сред всеобщото объркване Николай Всеволодович си взе шапката, отиде при слисания съпруг, но като го погледна, се сконфузи, смотолеви набърже: „Не ми се сърдете“, и излезе. Липутин хукна подире му в антрето, собственоръчно му държа шубата и с поклони го изпрати по стълбата. Но още на другия ден се разчу твърде забавното продължение на тази всъщност невинна, ако ще ги сравняваме, история — продължение, донесло на Липутин дори известно признание, от което той съумя да извлече за себе си всичко, което можеше.
Към десет часа сутринта в дома на госпожа Ставрогина се явила слугинята на Липутин, Агафя, едно безцеремонно, отракано и червенобузесто трийсетгодишно женче, което той пратил със заръка до Николай Всеволодович и което искало непременно „да види лично тях значи“. Него много го боляла глава, но излязъл. Варвара Петровна също се случила при предаването на заръката.
— Сергей Василич (сиреч Липутин) — зацърцорила живо Агафя — ви провежда най-първо много здраве и как сте, значи, заръча да питам, ще рече, благоволихте ли да си отпочинете хубавичко след туй вчерашното, и как се чувствате сега, значи, след вчерашното?
Николай Всеволодович се подсмихнал. — И от мен много здраве и моите благодарности, и да кажеш, Агафя, на господаря си, че той е най-умният човек в целия град.
— А на тия думи заръката е да отговоря — още по-бойко подела Агафя, — че това и без вас си го знае и че на вас ви желае същото, значи.
— Гледай ти! Че откъде е знаел какво ще ти кажа?
— Туй аз не мога го каза, какъв му е начинът, значи, ама като бях вече излязла и чак на пресечката, значи, чувам да тича отзаде, хем гологлав, значи: „Ти, вика, Агафя, ако се сбъркат да ти заръчат: «Тъй и тъй, значи, да речеш на господаря си, че е най-умният в целия град», ти веднага речи, хем не забравяй: «Това много добре си го знаем, значи, и на вас го желаем същото, значи…»“
III
Най-сетне се състоя и обяснението с губернатора. Милият мекушав Иван Осипович току-що се бе върнал и току-що бе успял да изслуша горещата жалба на клуба. Не ще и дума, трябваше да се направи нещо, но той се беше смутил. Нашето гостоприемно старче май също се страхуваше малко от младия си роднина. Набрал обаче кураж да го склони да се извини пред клуба и пред обидения, но по един задоволителен начин и ако се наложи, дори писмено; а после деликатно да го убеди да се раздели с нас, от едната любознателност, макар да отпътува например в Италия и изобщо някъде в странство. В салона, дето той специално за случая излязъл да приеме Николай Всеволодович (който друг път като роднина безпрепятствено имаше достъп в цялата къща), възпитаният Альоша Телятников, чиновник, а наред с това и приближен на губернаторското семейство, разпечатвал в ъгъла на масата писма; а в съседната стая, край най-близкия до вратата на салона прозорец, се бил разположил друг гост, един огромен дебел полковник, приятел и бивш съслуживец на Иван Осипович, и четял „Голос“44, като не обръщал, разбира се, никакво внимание на това, което става в салона; гърбом дори седял човекът. Иван Осипович почнал със заобикалки, дори шепнешком, но все нещо се заплитал. Nicolas гледал твърде нелюбезно, съвсем не по роднински, бил блед, седял със сведен поглед и слушал със сключени вежди, сякаш преодолявал силна болка.