Но това са дребни работи, пък и кой не ги знае авторските предисловия? Макар че, право да си кажем, при необразоваността на нашата публика и при тая нервозност на задните редици всичко можеше да повлияе. А нямаше ли да е по-добре да прочете нещо мъничко, някое късо разказче, каквито ги пишеше по-рано — тоест, макар и усукано и превзето, но понякога умно? Това щеше да спаси положението. Ама не! И като почна една проповед! Боже, какво ли нямаше в нея! Сигурен съм, че не нашата, столична публика да беше, и нея щеше да я докара до припадък. Представете си само, почти две печатни коли превзет и несвързан брътвеж. Че отгоре на всичко господинът четеше някак снизходително, неохотно и опечалено, като по милост ни четеше, тъй че излизаше дори обидно. Темата… Че кой ли би могъл да я разбере тая тема? Някакъв отчет за някакви впечатления, за някакви спомени. Но какви? За какво? И най-големите губернски мозъци бърчеха чела и докъм половината на четенето се напъваха да разберат нещо, а като не разбраха нищо, другата половина я слушаха само от възпитание. Вярно, че много се говореше за любов, за любовта на гения към някаква особа, но което е право, излезе дори малко неудобно. Според мен с тая си нисичка, възпълна фигурка някак не му отиваше да разказва за първата си целувка… И което пък беше обидното, и целувките му не бяха като целувки, ами… Наоколо непременно ще расте жълтуга (непременно жълтуга или някоя друга трева, която трябва да търсиш в ботаниката). Небето непременно ще има някакъв лилав оттенък, който, разбира се, никой от простосмъртните никога не е забелязвал, тоест гледали са, ама не са виждали, защото не умеят, а пък „аз, значи, и гледам, и виждам и ви го описвам на вас, простаците, като най-обикновеното нещо“. Дървото, под което се е разположила интересната двойка, непременно ще е някакво оранжево на цвят. Седят някъде в Германия. И изведнъж виждат Помпей или Касий в навечерието на битката и от възторг ги побиват студени тръпки. В храстите писука някаква русалка. В тръстиките започва да свири на цигулка Глук. Названието на пиесата, която свири, е посочено en toutes lettres286, но е непознато на всички, тъй че и него трябва да го търсиш в музикалния речник. А в това време на кълбета изпълзява мъгла, такива кълбета мъгла, такива кълбета, че повече прилича на милион възглавници, а не на мъгла. И внезапно всичко изчезва и великият гений вече преминава Волга по леда, и то точно когато ледовете се топят. Две страници и половина преминава, но накрая все пак цопва в една пукнатина. Геният се дави — какво, да не мислите, че се удавя? Нищо подобно; всичко това е, за да каже, че когато се нагълтал с вода и вече, кажи-речи, се давел, пред очите му изплувала мъничка като грахово зърно бучица лед, но чиста и прозрачна „като замръзнала сълза“, и тази бучица лед отразявала Германия или по-точно — небето на Германия и преливащите в него цветове на дъгата му напомнят онази сълза, която, „помниш ли, се отрони от очите ти, когато седяхме под изумруденото дърво и ти възкликна радостно: «Няма престъпление!» — «Да — отговорих ти през сълзи, — но щом е тъй, и праведници няма, значи.» Разридахме се и се разделихме навеки“. Тя някъде на морския бряг, той — в някакви пещери. И ето го, че се спуска надолу, три години се спуска в Москва, под Сухарьовската кула, и изведнъж, в една пещера, вече вдън земята, съзира кандилце, а пред кандилцето — отшелник. Отшелникът се моли. Геният притиска лицето си към решетката на прозорчето и изведнъж чува въздишка. Какво, да не си мислите, че е въздъхнал отшелникът? Притрябвал му е на него вашият отшелник! Не, господа, чисто и просто тая въздишка „му е напомнила нейната първа въздишка, преди трийсет и седем години“, когато, „помниш ли как седяхме в Германия под ахатовото дърво и ти ми каза: «Какъв смисъл да обичаме? Виж, наоколо растат цветя и аз обичам, но цветята ще увехнат и аз ще престана да обичам.»“ И отново на кълбета, на кълбета изпълзява мъгла, появява се Хофман, русалката изписуква нещо от Шопен и изведнъж от мъглата се появяват покривите на Рим, а над тях Анк Марций, окичен с лавров венец. „Изтръпнахме от възторг и се разделихме навеки“ и прочие, и прочие. С една дума, може и да не предавам съвсем точно, може да не умея да го правя, но смисълът на брътвежите му беше именно тоя. И най-сетне, каква е тая позорна страст на нашите велики умове да правят от всичко свято каламбури! Великият европейски философ, великият учен, изобретателят, труженикът, мъченикът — всички тия отрудени и обременени хора са за нашия велик руски гений само нещо като негови придворни готвачи. Той е господарят, а те му се явяват с готварските си шапки в ръка и чакат неговите нареждания. Вярно, че той гледа отвисоко и на Русия, за него няма нищо по-приятно от това, да обяви пълния й банкрут пред великите европейски умове, но това се отнася за Русия, а колкото до самия него — да имате да вземате, лично той отдавна се е извисил над тези велики европейски умове; те са само материал за неговите каламбури. Той взема чуждата идея, лепва й една антитеза и каламбурът е готов. Има престъпление, няма престъпление; няма правда, няма праведници; атеизъм, дарвинизъм, московските камбани… Но, уви, той не вярва вече в московските камбани; Рим, лаври… но той не вярва дори в лаврите… Тук има от всичко по малко: и официозен пристъп на байроновска скръб, и гримаса от Хайне, и нещо от Печорин… и машинката започва да се върти, върти се и потегля с пълна пара… „А впрочем похвалете ме, похвалете ме, защо не, ужасно обичам да ме хвалят; това са само приказки, че съм щял да оставя перото, спокойствие, тепърва има да ви омръзвам, още триста пъти ще ви омръзна…“