— Вижте какво — казах, — много са примерите, че ако лекторът държи публиката повече от двайсет минути, тя вече не слуша. Половин час няма да изтърпят която и ще да е знаменитост…
Той изведнъж се спря и дори като че цял се разтрепери от обида. По лицето му се изписа едно просто необятно високомерие.
— Не се тревожете — измърмори той презрително и ме отмина. В тоя момент от залата се раздаде гласът на Степан Трофимович.
„Я всички вървете по дяволите!“ — помислих аз и изтичах в залата.
Степан Трофимович седеше на креслото и чакаше публиката да се умири. Първите редове явно го бяха посрещнали с неприветливи погледи. (В последно време в клуба някак вече не го обичаха и го уважаваха значително по-малко отпреди.) Впрочем пак добре, че мълчаха. У мен от вчера се беше загнездила една странна мисъл — все ми се струваше, че ще го освиркат още щом се покаже. Макар че впрочем поради неуталожилото се безредие дори не го бяха забелязали веднага. И на какво можеше да разчита този човек, щом се бяха отнесли така даже с Кармазинов? Беше бледен; от десет години не беше заставал пред публика. Толкова добре го познавах, че по вълнението му и по всичко останало ми беше ясно, че и самият той гледа на днешното си появяване на подиума като на съдбоносна стъпка или нещо подобно. Тъкмо от това се боях и аз. Скъп ми беше този човек. И представете си състоянието ми, когато го видях да отваря уста и чух първата му фраза!
— Господа! — каза той внезапно, като човек, решен най-сетне на всичко, но същевременно с почти пресекващ глас. — Господа! Преди малко, тая сутрин, на масата ми беше една от наскоро пръснатите тук противозаконни хартийки и аз за стотен път си зададох въпроса: „В какво се крие силата им?“
Цялата зала отведнъж притихна, всички погледи се обърнаха към него, в някои дори се четеше страх. Няма какво, умееше да заинтригува от първата дума. Подадоха се глави дори иззад кулисите; Липутин и Лямшин жадно ловяха всяка дума. Юлия Михайловна отново почна да ми прави знаци.
— Спрете го, на всяка цена го спрете! — прошепна тя тревожно. Свих рамене; нима може да се спре човек, който се е решил? Уви, бях разбрал Степан Трофимович.
— Аха, за прокламациите! — зашушукаха сред публиката; по цялата зала мина сякаш тръпка.
— Господа, открих тайната. Тайната на целия им ефект се крие в тяхната глупост! (Очите му засвяткаха.) Да, господа, и ако това беше умишлена, фалшива, пресметната глупост, о, това би било дори гениално! Но нека да бъдем справедливи: тук няма преднамереност и фалш. Това е най-разголената, най-простодушната, най-плоската глупост — c’est la bêtise dans son essence la plus pure, quelque chose comme une simple chimique287. Само ей толкова по-умно да беше казано, и всеки незабавно щеше да съзре цялата нищета на тази плоска глупост. Сега обаче всички гледат с недоумение: никой не вярва, че това може да е тъй изначално глупаво. „Не може да бъде тук да няма нещо друго“ — си казва всеки и търси секрета, вижда някаква тайна, мъчи се да чете между редовете… Ефектът е постигнат! О, никога досега глупостта не е получавала такава тържествена награда, въпреки че тъй често е я заслужавала… Защото, en parenthèse288, глупостта е също тъй нужна на човечеството, както най-големият гений…
— Каламбури от четирийсетте години! — обади се нечий глас, при това дори скромно, но сякаш че отприщи бента; вдигна се шум, глъчка.
— Господа, ура! Предлагам тост за глупостта! — провикна се внезапно изпадналият в изстъпление Степан Трофимович, бравирайки пред залата.
Изтичах при него под предлог да му налея вода.
— Степан Трофимович, престанете. Юлия Михайловна ви моли…
— Не, вие престанете, плиткоумни млади човече! — нахвърли се той върху мен гръмогласно. Избягах. — Messieurs289 — продължи той, — защо е това вълнение, защо са тия негодуващи възгласи, които чувам? Аз идвам с маслинено клонче. Чуйте каква е последната дума, защото по тоя въпрос аз имам последната дума — и ще се помирим.
— Долу! — викаха едни.
— Тихо, оставете го да говори, оставете го да се изкаже! — крещяха други. Особено се вълнуваше младият учител, който, осмелил се веднъж да говори, сякаш не можеше вече да се спре.
— Messieurs, последната дума по този въпрос е всеопрощението. Аз, овехтелият старец, заявявам тържествено, че животворният вятър продължава да духа, не е пресъхнала живата сила в нашето младо поколение. Ентусиазмът на съвременната младост е така чист и светъл, както и по наше време. Станало е само едно: размяна на целите, единият идеал за красота е заменен с друг! Въпросът е само в това, кое е прекрасното: Шекспир или ботушът, Рафаел или петролът?