— Май мирише на донос — ръмжаха едни.
— Компрометиращи въпроси!
— Agent-provocateur!290
— Аз пък заявявам — изпищя изпадналият в пълна екзалтация Степан Трофимович, — аз пък заявявам, че Шекспир и Рафаел стоят по-горе от освобождението на селяните, по-горе от народността, по-горе от социализма, по-горе от младото поколение, по-горе от химията, ако щете, по-горе от човечеството, защото те са вече плод; узрял плод на цялото човечество и може би най-съвършеният възможен плод изобщо. Защото формата на красотата вече е намерена и не знам дали бих пожелал да живея без нея по-нататък… О, боже! — плесна той с ръце. — Преди десет години в Петербург по същия начин крещях от трибуната същото и със същите думи и те точно по същия начин не разбираха нищо, смееха се и свиркаха като сега; о, плиткоумни хора, какво ви липсва, за да разберете? Как да ви обясня, че човечеството ще мине и без англичанина, и без Германия ще се оправи и твърде вероятно и без руснака, и без наука може, без хляба дори може, и само без красотата ще загине, защото няма да има какво да прави на този свят! Туй е то тайната, това е всичко! Самата наука минута няма да издържи без красота — знаете ли го това вие, дето се смеете? Ще се превърне в свинщина, един пирон няма да измислите!… Не ви ги давам! — заключи той по най-нелепия начин и с все сила удари с юмрук по масата.
Но докато той без всякакъв смисъл надаваше тия несвързани крясъци, започва да се нарушава и редът в залата. Мнозина наскачаха от местата си, други минаха напред, по-близо до подиума. Изобщо всичко това стана много по-бързо, отколкото го описвам, и никой не успя да вземе мерки. А може пък и да не искаха.
— Лесно ви е на вас, галените чеда, дето всичко ви идва наготово! — изрева край самия подиум семинаристът, хилейки се доволно право в очите на Степан Трофимович. Той го забеляза и изтича на самия край.
— Не бях ли аз, който току-що заявих, че ентусиазмът на младото поколение е чист и светъл като преди и че то загива само защото греши във формата на прекрасното! Не ви ли е достатъчно? Не стига ли, че ви го казва един сломен и оскърбен баща — възможно ли е по-голямо безпристрастие и спокойствие на възгледа? О, плитки хора… Неблагодарни… несправедливи… защо, защо не искате да подадете ръка!…
И изведнъж избухна в истеричен плач. Бършеше рукналите сълзи направо с пръсти. Риданията разтърсваха гърдите и плещите му… Забравил беше всичко на тоя свят.
Публиката се изплаши, почти всички наскачаха. Бързо стана и Юлия Михайловна, хвана мъжа си под ръка и взе да го вдига от креслото… Ставаше небивал скандал.
— Степан Трофимович! — весело ревна семинаристът. — Сега в града и околността броди Федка Каторжника, беглец от каторгата. Граби, а съвсем наскоро извърши ново убийство. Позволете да ви попитам, ако преди петнайсет години не го бяхте пратили войник, за да си платите загубата на карти, сиреч ако не го бяхте изиграли на комар, щеше ли да иде в каторгата? Какво ще кажете, господин естете?
Отказвам се да описвам последвалата сцена. Най-напред се раздадоха неистови аплодисменти. Не аплодираха всички, може би само една пета от залата, но аплодираха неистово. Цялата останала публика се втурна към изхода, но тъй като аплодиращите от своя страна напираха напред, към подиума, настана невъобразима суматоха. Дамите надаваха писъци, някои госпожици взеха да плачат и да искат да си ходят. Лембке се беше изправил и някак стреснато и диво се озърташе наоколо. Юлия Михайловна беше изгубила ума и дума — за първи път, откак бе започнало попрището й в нашия град. Що се отнася до Степан Трофимович, първоначално той изглеждаше просто смазан от думите на семинариста; но внезапно вдигна ръце и сякаш разпервайки ги над публиката, се провикна:
— Отърсвам праха от краката си и ви проклинам… Край… край…
Обърна се и се скри зад кулисите, размахвайки заплашително ръце.
— Това е обида!… Дръжте Верховенски! — ревнаха най-побеснелите. И вече се хвърлиха да го преследват; и поне в момента никой не беше в състояние да ги озапти, когато най-внезапно се разрази окончателната катастрофа и избухна като бомба в залата; на подиума изскочи третият участник в утрото, онзи маниак291, който непрекъснато размахваше юмруци зад кулисите.
Имаше вид на съвсем обезумял човек. Оглеждаше развълнуваната зала с широка, тържествуваща, пълна с безкрайно самодоволство усмивка и като да се радваше на безредието. Ни най-малко не го смущаваше, че ще трябва да говори в такъв хаос, напротив, изглеждаше доволен. Това бе тъй очевидно, че веднага направи впечатление.
291