— Това пък какво е? — посипаха се въпроси. — Тоя пък кой е? Шшт! Какво иска да каже?
— Господа! — викна с цяло гърло маниакът, заставайки на самия крайчец на подиума. Гласът му беше женствено писклив като на Кармазинов, само без благородното дворянско фъфлене. — Господа! Преди двайсет години, в навечерието на войната с половин Европа292, Русия беше идеалът на всички статски и тайни съветници. Литераторите станаха цензори, в университетите се въведе маршировка, войската се преобрази в балет293, а народът плащаше данъците и мълчеше под камшика на крепостното право. Патриотизмът се превърна в рушветчийство — вземаха от живо и умряло. Който не вземаше рушвет, го смятаха бунтовник, защото нарушаваше хармонията. За поддържане на реда за тояги се изсякоха цели гори, Европа трепереше… Но никога, през цялото си безсмислено хилядолетно съществование Русия не бе стигала до такъв позор…
Вдигна юмрук, размаха го възмутено и заканително във въздуха и изведнъж гневно го стовари, сякаш разбивайки на пух и прах своя противник. Отвред се раздаде неистов рев, гръмнаха оглушителни аплодисменти. Аплодираше вече почти половината зала; увличаха се и най-невинните; всенародно, на всеослушание се безчестеше Русия — че как да не ревеш от възторг!
— Това му се казва! Браво! Браво! Ура! Не, това вече не ти е естетиката!
Маниакът възторжено продължаваше:
— Оттогава минаха двайсет години. Университетите се отвориха и увеличиха. Маршировката стана легенда; хиляди офицери не достигат за пълно окомплектоване на войската. Железниците изядоха всички капитали и опасаха Русия като паяжина294, тъй че след петнайсетина години ще може май и да се пътува. Мостовете горят само от дъжд на вятър, а градските пожари протичат правилно, по установения ред и в удобно за пожарникарите време и сезон. В съдилищата се издават соломонови присъди, а съдебните заседатели вземат рушвет само в краен случай, единствено в борбата си за съществуване, за да не умрат от глад и когато вече ще умрат от глад. Крепостните селяни са свободни и вместо да ги бият помешчиците, те се избиват с тояги помежду си. В подкрепа на бюджета се изпиват морета и океани водка, а в Новгород срещу древната и безполезна „София“ тържествено бе поставено колосално бронзово кълбо295 в памет на изтеклите хиляда години безредие и недомислие… Петнайсет години реформи! А същевременно дори в най-карикатурните епохи на недомислия Русия не е стигала до…
Ревът на тълпата заглуши последните му думи. Видя се, че той отново вдигна юмрук и победоносно го стовари. Възторгът мина всякакви граници: викаха, ръкопляскаха, някои от дамите дори крещяха: „Стига! Нищо по-хубаво няма да кажете!“ Бяха като пияни. Ораторът въртеше очи, оглеждаше ги и сякаш се разтапяше в лъчите на тържеството си. Мярна ми се Лембке, който, изпаднал в неописуемо вълнение, даваше някому някакви указания. Побледнялата Юлия Михайловна припряно говореше нещо на дотичалия при нея княз… Но в тоя момент цяла тълпа — поне шест души, — повече или по-малко официални лица, изкачиха подиума, хванаха оратора и го повлякоха зад кулисите. Не разбирам как е могъл да се откопчи от тях, но се беше откопчил, отново отиде на самия край на подиума, отново размаха юмрук и дори успя с все сили да изкрещи:
— Но никога досега Русия не е стигнала до…
Но вече отново го извличаха. Видях, че близо петнайсетина души се хвърлиха към кулисите да го спасяват, като издъниха тънката преградка отстрани на подиума и накрая я събориха… А после, не вярвайки на очите си, видях, че на подиума изведнъж скочи отнякъде студентката (роднината на Виргински), със същия свитък под мишницата, все тъй облечена, все тъй зачервена, все тъй закръгленичка, заобиколена от две-три жени и двама-трима мъже, в това число и лютият й враг — гимназистът. Успях дори да чуя първата й фраза:
— Господа, дошла съм да обявя за страданията на нещастните студенти и повсеместно да ги вдигна на протест.
Но аз избягах. Скрих панделката си в джоба и се измъкнах на улицата през задните входове, които познавах. И, разбира се, веднага се запътих към Степан Трофимович.
Глава втора
Краят на празненството
I
Той не ме прие. Затворил се беше и пишеше. На повторното ми почукване и повикване отговори през вратата:
— Аз приключих всички сметки, друже мой, кой може да иска нещо повече от мен?
— Нищо не сте приключили, а само способствахте за провала. Много ви моля, без каламбури, Степан Трофимович, отворете. Трябва да се вземат мерки. Може пак да дойдат и да ви обидят…
292
293
294
295