— Ох, недейте, недейте, това е ужасно, ужасно! И вината е само моя, само моя!
— Така е, да, но аз пък ви оправдавам в случая. От тия, откровените — няма спасение. И в Петербург не могат се оправи с тях. Нали ви го бяха препоръчали: хем как! Съгласете се, че при това положение вие просто сте длъжна да се явите на бала. Вижте какво, работата е сериозна, лично вие го изкарахте на трибуната, тъй да се каже. И затова пак лично трябва да заявите публично, че не сте солидарна, че тоя юнак е вече в полицията и че сте били заблудена по един необясним начин. С възмущение трябва да заявите, че сте станали жертва на един луд човек. Защото той е луд и нищо повече. Така ще трябва и да се доложи за него. Не мога да ги понасям тия, дето се хвърлят да хапят. Ако е въпросът, аз говоря още по-страшни работи, ама не ги говоря от трибуната. А сега и без това говорят само за сенатора.
— Какъв сенатор? Кой говори?
— Как да ви кажа, и аз не разбирам нищо. Вие нищо ли не знаете за някакъв сенатор, Юлия Михайловна?
— Сенатор ли?
— Ами вижте какво, говори се, че от Петербург ви сменяли и тук бил назначен някакъв сенатор. От мнозина го чух.
— И аз го чух — потвърдих аз.
— Кой казва това? — цялата пламна Юлия Михайловна.
— Как кой? Пръв ли кой е казал? Откъде да знам. Говори се. Хората говорят. Особено вчера много се говореше. Всички са станали едни надути, макар че никой нищо не разбира. То се знае, по-умните и по-компетентните мълчат, но гледам, че и те надават ухо.
— Каква низост! И… каква глупост!
— Тъкмо затова трябва да се явите и да им покажете на тия простаци.
— Да, да, и аз го чувствам, че сега съм просто длъжна дори, но… ами ако ни чака нов позор? Ако не дойдат? Ще видите, че никой няма да дойде, никой, никой!
— Хайде де! Тия ли няма да дойдат? Ами ушитите рокли, ами тоалетите на госпожичките? Недейте ме разочарова, ще почна да се съмнявам в женския ви усет. Ама че човекознание!
— Предводителшата няма да дойде, няма!
— Ама какво толкова е станало в края на краищата! Защо да не дойдат? — сопна се накрая и той, злобно и нетърпеливо.
— Срам и позор — това е станало. Не знам какво точно, но знам, че ми е просто невъзможно да се покажа.
— Защо? Какво сте виновна в края на краищата? Защо поемате цялата вина върху себе си? Не е ли по-виновна самата публика, тия вашите старчоци, тия уж глави на семейства? Длъжни бяха сами да се справят с гамените, защото всичко това е само една гаменщина и нищо повече. Никъде, в никое общество не се осланят само на полицията. Единствено у нас всеки иска подире му да върви стражар и да го пази. Не разбират, че обществото се пази само. А какво правят при подобни обстоятелства тия глави на семейства, сановниците, жените, госпожичките ни? Мълчат и се цупят. За пет пари обществена инициатива им липсва, с едни гамени не могат да се справят.
— Ох, това е самата истина! Мълчат, цупят се и се… озъртат.
— Като е самата истина — кажете им го! Открито, гордо и смело! Да видят, че не сте победена. Именно те, старчоците и майките. О, вие можете, всичко можете, стига да ви е бистра главата. Ще ви наобиколят и вие — право в очите, ама право в очите! А после — кореспонденции в „Голос“ и „Ведомости“304. Чакайте, аз ще подготвя всичко, разчитайте на мен. Разбира се, много по-внимателно, особено ще внимаваме с бюфета; ще разчитаме и на княза, ще разчитаме и на господин… съгласете се, че не може да ни изоставите тъкмо сега, когато всичко трябва да се започне отново. И накрая — вие, под ръка с Андрей Антонович. Как се чувства Андрей Антонович?
— О, колко несправедливо, колко погрешно, колко обидно сте се отнасяли към този ангел! — с най-неочакван порив, почти през сълзи възкликна изведнъж Юлия Михайловна и поднесе кърпичката си към очите. В първия момент Пьотър Степанович дори онемя:
— Ама моля ви се… аз какво… аз винаги…
— Никога, никога! Никога не сте му давали дължимото!
— Върви ги разбери тия жени! — промърмори Пьотър Степанович с крива усмивка.
— Това е най-честният, най-деликатният човек, това е истински ангел! Най-добрият човек!
— Ама моля ви се, относно добротата му… винаги съм му признавал… относно добротата…
— Никога! Но да оставим това. Застъпничеството ми е твърде неуместно в случая. Одеве онази йезуитка, предводителшата, също подметна нещо саркастично за това вчерашното.
— О, сега на нея не й е до вчерашното, главата й гори от днешното. И какво толкова се тревожите, че нямало да дойде на бала? Разбира се, че няма да дойде, като се е наредила в такъв скандал. Може и да не е виновна, но репутацията си остава; не й е чиста работата.
304