А сега-засега, с усилията на княза, в „Бялата зала“ се бяха образували три хилави кадрила. Госпожиците танцуваха, а родителите им се радваха. Но мнозина от тия почтени особи вече обмисляха как да повеселят още малко щерките си, пък да се измъкнат, дорде е време, „преди да е почнало“. Всички бяха съвсем сигурни, че непременно ще „почне“ нещо. Затруднявам се да опиша душевното състояние на Юлия Михайловна. Не говорих с нея, макар да бяхме твърде наблизо. На поклона ми при влизане не отговори, не ме забеляза (наистина не ме бе забелязала). Лицето й беше изопнато, погледът презрителен и високомерен, но блуждаещ и тревожен. Явно се мъчеше да се владее — защо и заради кого? Следваше незабавно да напусне бала й, главното, да отведе съпруга си, а тя стоеше! Дори по лицето й се виждаше, че е „прогледнала“ и че вече на нищо и на никого не разчита. Дори на Пьотър Степанович (изглежда, и самият той я избягваше; видях го в бюфета, беше страшно весел). И все пак не си отиваше, като нито за миг не се отделяше от Андрей Антонович. О, тя до последния момент с най-искрено възмущение би отхвърлила всеки намек за неговото здраве, дори и тази сутрин. Но би трябвало да прогледне поне сега. Що се отнася до мен, още от пръв поглед ми се стори, че Андрей Антонович гледа по-лошо, отколкото сутринта. Изглеждаше като да не е на себе си и като да не съзнава напълно къде се намира. От време на време строго се вглеждаше в някого — на два пъти например в моя милост. Веднъж се опита да каже нещо, почна с висок глас и не довърши, хвърляйки в трепет случилия се до него смирен възрастен чиновник. Но дори намиращата се в „Бялата зала“ мирна половина на публиката мрачно и боязливо отбягваше Юлия Михайловна, а същевременно поглеждаше съпруга й по един твърде откровен и изразителен начин, което никак не хармонираше с уплахата на тия хора.
„Тъкмо това несъответствие ме порази тогава и изведнъж и аз почнах да се досещам относно Андрей Антонович“ — ми беше признала впоследствие Юлия Михайловна.
Да, вината беше пак нейна! Вероятно одеве, когато след моето бягство заедно с Пьотър Степанович бяха решили балът да се състои и тя да дойде на бала — вероятно тогава пак е ходила в кабинета на окончателно „потресения“ от „утрото“ Андрей Антонович, пак е пуснала в ход всичките си съблазни и накрая го беше домъкнала със себе си. Но как ли се измъчваше сега! И все пак не си отиваше! Гордостта й ли вземаше връх, или беше просто объркана — не зная. Видях, че се опитваше да завърже разговор с някои дами — тя това, с нейното високомерие!, — но те моментално се стъписваха, бързаха да се отърват с едно кратко, недоверчиво „да-да“, „не-не“ и явно я избягваха.
От безспорните градски сановници на бала беше дошъл само един — онзи важен запасен генерал, когото вече описвах веднъж, същият, който след дуела на Ставрогин и Гаганов беше водил „опасната“ тема в гостната на предводителшата. Той важно-важно се разхождаше из залите, оглеждаше, слушаше и с целия си вид даваше да се разбере, че не е дошъл да се развлича, а повечето да наблюдава нравите. Накрая обаче се лепна за Юлия Михайловна и вече не се отдели от нея, явно стараейки се да я окуражи и успокои. Един истински добряк, доста знатен и толкова стар, че от негова страна би могло да се приеме дори съжаление. Но все пак й беше крайно досадно да си признае, че тоя стар дърдорко се осмелява да я съжалява, да я протежира едва ли не й си въобразява, че й прави услуга с присъствието си. А генералът продължаваше да бърбори, устата му не спираха нито за миг:
— Казано е, че във всеки град трябвало да има поне седем праведници, инак ще загине… седем ли бяха, не помня точната бройка. Не знам колцина от тия седем… безспорни праведници в града имат честта да присъстват на вашия бал, но независимо от тяхното присъствие почвам да изпитвам опасения. Vous me pardonnerez, charmante dame, n’est-ce pas?305 Казвам го але-го-рич-но, обаче бях в бюфета и съм доволен, че се върнах здрав и читав. Нашият безценен Прохорич е като на тръни и ми се чини, че до сутринта ще му разпердушинят сергията. Шегувам се впрочем. Чакам само да видя какъв ще е тоя „ли-те-ра-турен кадрил“ и марш в леглото. Ще извините стария подагрик, но аз си лягам рано, пък и вас бих посъветвал да идете да „нанкате“, както се казва aux enfants306. Дойдох впрочем да зърна младите хубавици… каквито, разбира се, не мога да срещна другаде в такова изобилие… Всички са отвъд реката, пък аз не ходя там.