Жената на един офицер, май че егер… не е никак лоша, дори нещо повече… и го знае. Аз поприказвах с това дяволче; хм, бива си я… госпожичките също — лъх на свежест; но само толкоз; нищо друго освен лъх на свежест. Впрочем нямам нищо против. Има и същински пъпчици; само устните им дебели. Въобще в руската красота на женското лице липсва оня финес и… и малко на пита избива… Vous me pardonnerez, n’est-ce pas…307, но впрочем очичките им са хубави… дяволити. Тия пъпчици година-две са о-ча-ро-вателни, даже три години… а след това се разплуват навеки… довеждайки мъжете си до онзи печален ин-диф-фе-рентизъм, който тъй способства за развитието на женския въпрос… ако правилно го разбирам този въпрос… Хм. Залата не е лоша; стаите са подредени добре. Би могло да е и по-зле. Музиката можеше да бъде много по-лоша… не казвам, че трябва да бъде. Лошо впечатление прави, че дамите са, общо взето, малко. За тоалетите да не говорим. Не ми харесва, че тоя със сивите панталони все го избива на канкан. Бих го извинил впрочем, ако е от изблик на веселие, и тъй като това е тукашният аптекар… но в единайсет часа е рано дори за аптекаря… В бюфета двама се сбиха и не бяха изведени. Преди единайсет скандалджиите трябва да се извеждат, каквито и да са нравите на публиката… не говоря за три часа, тогава вече са необходими отстъпки на общественото мнение — ако, разбира се, тоя бал издържи до три часа. А Варвара Петровна не си удържа на думата и не даде цветя. Впрочем сега не й е до цветя, pauvre mère308. Ами тази нещастна Лиза, нали чухте? Било някаква тайнствена история и… на арената пак Ставрогин… Хм. Бих се прибрал вече… съвсем взех да клюмам. Кога ще е тоя „ли-те-ра-турен кадрил“?
Най-после започна и „литературният кадрил“. Напоследък щом някъде в града станеше дума за предстоящия бал, разговорът веднага минаваше на тоя „литературен кадрил“ и тъй като никой не си представяше какво може да е това, интересът беше огромен. Нищо по-опасно за успеха му не можеше да има! И какво беше разочарованието!
Затворената до тоя момент странична врата на „Бялата зала“ се отвори и влязоха няколко маски. Публиката нетърпеливо ги наобиколи. Целият бюфет, до последния човек, отведнъж се изсипа в залата. Маските се подредиха за танц. Успях да се промъкна напред и застанах точно зад Юлия Михайловна, Фон Лембке и генерала. Дотърча и Пьотър Степанович, който до тоя момент се губеше някъде.
— Аз съм в бюфета и непрекъснато наблюдавам — пошушна той на Юлия Михайловна като някой провинил се ученик, впрочем нарочно се правеше така, за да я ядоса още повече. Тя пламна от гняв.
— Поне сега не ме лъжете, безочливи човече! — избухна тя, тъй че наоколо се чу. Пьотър Степанович се оттегли крайно доволен от себе си.
Трудно е да си представи човек по-жалка, по-просташка, по-бездарна и по-блудкава алегория на тоя „литературен кадрил“. Не можеше да се измисли нищо по-неподходящо за нашата публика; а между впрочем разправят, че го измислил самият Кармазинов. Вярно, че с кадрила се занимаваше Липутин с помощта на куция учител, госта на Виргински. Но идеята все пак бе на Кармазинов, който първоначално възнамерявал дори да участва с някаква особена и самостоятелна роля. Целият кадрил представляваше шест маскирани по най-жалък начин двойки — дори не бих казал маскирани, защото дрехите им бяха най-обикновени. Така например един нисичък възрастен господин, с фрак — сиреч както се обличат всички, — с дълга бяла брада (вързана с конец — и това му беше цялата маска), току тъпчеше на място и ситно-ситно пристъпваше с един солиден израз на лицето. Същевременно издаваше някакви пресипнали умерено басови звуци и тъкмо този пресипнал глас трябваше да покаже, че това е един от известните вестници309. Срещу него танцуваха някакви гиганти — „X“ и „Z“. И тия букви бяха забодени на фраковете им, но какво означаваха тия „X“ и „Z“, така и не се разбра. „Честната руска мисъл“310 беше изобразена като господин на средна възраст с очила, фрак и ръкавици, но окован с вериги (истински вериги). Тази „мисъл“ държеше под мишницата си чанта с надпис „дело“. От джоба й се подаваше разпечатан плик — писмо от странство, което удостоверяваше пред всички, които се съмняват, че „честната руска мисъл“ е честна. Всичко това го разказваха разпоредителите устно, тъй като подаващото се от джоба писмо не можеше да се прочете. С дясната си ръка „честната руска мисъл“ вдигаше чаша, сякаш искаше да провъзгласи тост. Около нея ситнеха две ниско подстригани нихилистки, à vis-à-vis311 танцуваше някакъв също възрастен господин с фрак и с дебела сопа в ръцете, който уж олицетворяваше непетербургското, но страшно издание312: „Ударя ли — мокро няма да остане!“ Но въпреки сопата си не можеше да издържи втренчения през очилата поглед на „честната руска мисъл“ и очите му все бягаха встрани, а правейки pas de deux313, се виеше и сучеше, място не си намираше — до такава степен го мъчеше, види се, съвестта… Впрочем не помня всичките им тъпи измишльотини; всичко беше все в тоя дух, тъй че накрая взех да изпитвам мъчителен срам. И тъкмо някакъв срам изпитваше сякаш и цялата останала публика, та дори появилите се от бюфета субекти с мрачните физиономии. Известно време всички мълчаха и гледаха с израз на сърдито недоумение. В срама си хората обикновено се сърдят и са склонни към цинизъм. И малко по малко публиката взе да се обажда.
309
310
312