— Кажете — запитал го Nicolas, — как се сетихте, че ще кажа за вашия ум, та предварително снабдихте Агафя с отговор?
— Ами защото — засмял се Липутин — ви имам за разумен човек, та затова и отговора ви можах отнапред да предвидя.
— Все пак чудно съвпадение. Но я чакайте, чакайте: излиза, че като сте пращали Агафя, не сте ме смятали за луд, а за напълно разумен?
— За най-умния и разумния, само се направих, че вярвам, дето уж сте си изгубили ума… Пък тогава и самият вие тутакси ми отгатнахте мислите и ми пратихте по Агафя патент за остроумие.
— Е, тук вие малко грешите: аз наистина… не бях добре… — измърморил Николай Всеволодович и се навъсил. — Хе! — възкликнал той. — Ама вие наистина ли ме смятате за способен да налитам на хората, бидейки със здрав разум? И защо ми е да го правя?
Липутин свил глава в раменете, не можел да отговори. Nicolas малко пребледнял или поне тъй се сторило на Липутин.
— Във всеки случай мислите ви са много забавно настроени — продължил Nicolas, — а колкото до Агафя, аз, естествено, се досещам, че ми я бяхте пратили, за да ме сконфузи.
— Че на дуел ли да ви викам?
— Ах, да, тъй-тъй! Чул бях май, че не сте обичали дуелите…
— Що все като французите, все от френски! — пак свил глава Липутин.
— Държите, значи, за народността? Липутин още повече свил глава в раменете.
— Я, я! Какво виждам! — викнал Nicolas, забелязвайки внезапно на най-видното място на масата томчето на Консидеран45. — Ама вие да не би случайно да сте фуриерист? Хубава работа! Добре де, ами това не е ли пак от френски? — засмял се той, тропайки с пръсти по книгата.
— Не, това не е от френски! — дори малко нещо злобно скочил Липутин. — Това е превод от общочовешки език, а не само от вашия френски! От езика на общочовешката социална република и хармония. Ясно ли ви е! А не само от вашия френски!…
— Гледай ти, ами че то такъв език изобщо няма! — продължил да се смее Nicolas.
Понякога дори някоя дреболия задълго и изключително поразява вниманието. Най-главното за господин Ставрогин тепърва има да се казва; но още отсега, заради куриоза, ще отбележа, че от всичките му впечатления, от цялото му пребиваване в нашия град най-ярко се врязва в паметта му именно невзрачната и комай подличка фигура на губернския чиновник, ревнивеца и грубия домашен деспот, скъперника и лихваря, който държеше под ключ остатъците от обяда и недоизгорелите свещи, и същевременно яростния адепт на една, господ знае каква, бъдеща „социална хармония“, който нощем се опияняваше от възторзи пред фантастичните картини на бъдещата фаланстерия, в чието предстоящо осъществяване в Русия и в нашата губерния вярваше, както в собственото си съществование. И всичко това там, където самият той беше „струпал къщичка“, дето се беше оженил повторно и беше пипнал жена с парици, дето може би на сто версти наоколо нямаше един човек, като се почне от самия него, който поне малко от малко да прилича на бъдещ член на „световната общочовешка социална република и хармония“.
„Един господ знае как стават такива хората!“ — мислеше Nicolas с недоумение, сещайки се понякога за неочаквания фуриерист.
IV
Нашият принц пътешества три и нещо години, тъй че в града го бяха почти забравили. Знаехме от Степан Трофимович, че обиколил цяла Европа, бил даже в Египет и се отбивал в Ерусалим; после се присламчил нейде към някаква научна експедиция за Исландия и действително бил в Исландия. Разправяха също, че една зима ходил на лекции в един немски университет. На майка си пишеше малко — веднъж на шестте месеца, че и по-рядко, но Варвара Петровна не се сърдеше и не се докачаше. Бе приела безропотно и покорно веднъж установените помежду им отношения, но то се знае, всеки ден през тия три години непрестанно се бе тревожила, тъгувала и мечтала за своя Nicolas. Мечтите си и тъгите си не споделяше с никого. Даже от Степан Трофимович се беше поотдръпнала май. Кроеше си някакви планове и май беше станала още по-стисната отпреди и беше почнала още повече да трупа и да се сърди за картаджийските дългове на Степан Трофимович.
45