Тя не си измъкна ръката, но май и не беше съвсем на себе си, още не се беше опомнила.
— Първо — не натам — задърдори Пьотър Степанович, — трябва да минем оттук, а не покрай градината, и второ, във всеки случай пеша не можем да стигнем, до вас има три версти, а вие сте по рокля. Хайде сега, почакайте ме малко. Ей я тук двуколката ми, на двора, моментално ще я докарам, ще ви кача и ще ви отведа, тъй че никой няма да види.
— Колко сте добър… — ласкаво рече Лиза.
— Моля ви се, всеки хуманен човек на мое място би направил същото…
Лиза го погледна и се учуди.
— О, господи, аз пък мислех, че е онзи старец!
— Вижте какво, много се радвам, че така приемате нещата, защото всичко това са едни ужасни предразсъдъци, ама ужасни, и щом е тъй, не е ли по-добре да кажа на старчето веднага да впрегне каретата, за десет минути ще стане, а ние с вас да почакаме тук под стряхата, а?
— Преди това искам… къде са убитите?
— Хайде сега, ново двайсет! Тъкмо от това ме беше страх… Не, не, ние с вас нямаме работа там. Тая гледка не е за вас.
— Аз знам къде са, знам къщата.
— Какво, като я знаете! Ама вижте, моля ви се, дъжд, мъгла (господи, що ми трябваше да се нагърбвам с такова нещо!)… Вижте какво, Лизавета Николаевна, едно от двете: или идвате с мен с двуколката и тогава ще ме почакате и нито крачка по-нататък, защото още двайсет крачки и няма как да не ви види Маврикий Николаевич, или…
— Маврикий Николаевич! Къде е той? Къде?
— Е, щом като искате с него, ще ви изпратя още малко и ще ви покажа къде е, но мен ще ме извините — не бих искал да се срещаме тъкмо сега.
— Боже, той ме чака! — спря тя изведнъж и по лицето й се разля червенина.
— Но моля ви се, щом като е човек без предразсъдъци! Вижте какво, Лизавета Николаевна, всичко това не е моя работа; и не ме интересува и вие много добре го знаете; но аз все пак ви желая доброто… Щом с нашата „ладия“ не излиза нищо, щом се оказва, че е всичко на всичко една стара прогнила гемия, годна само за боклука.
— Ах, чудесно! — възкликна Лиза.
— Чудесно, ама плачете. Тук се иска мъжество. По нищо не трябва да се отстъпва на мъжа. В наше време, когато жената… пфу, да му се не види (едва не се изплю Пьотър Степанович)! А главното е, че няма за какво толкова да се съжалява: може пък да излезе за добро. Маврикий Николаевич е човек… с една дума, деликатен човек, макар и неразговорчив, което впрочем също е хубаво, при условие, разбира се, че няма предразсъдъци…
— Чудесно, чудесно! — разсмя се истерично Лиза.
— Ох, дявол да го вземе… Лизавета Николаевна — овладя се Пьотър Степанович, — аз собствено само заради вас… мене какво ме засяга… Вчера, когато поискахте, ви услужих, а днес… Ето че стигнахме, виждате ли Маврикий Николаевич, ей го къде е, той не ни вижда. Лизавета Николаевна, чели ли сте „Полинка Сакс“?316
— Какво е това?
— Една повест — „Полинка Сакс“. Още като студент я четох… Някакъв чиновник, Сакс, много състоятелен човек, арестувал жена си за изневяра в собствената си вила… По дяволите, глупости! Запомнете ми думата, че Маврикий Николаевич още по пътя ще ви направи предложение. Още не ни вижда.
— Ах, не искам да ни види! — викна внезапно Лиза като обезумяла. — Да бягаме, да бягаме! В гората, в полето!
И хукна назад.
— Лизавета Николаевна, ама това вече е малодушие! — тичаше подире й Пьотър Степанович. — И защо не искате да ви види? Напротив, погледнете го гордо право в очите… Ако пък имате предвид нещо относно онова… девствеността… това е такъв предразсъдък, такава назадничавост… Къде хукнахте, къде? Тича ли, тича! Слушайте, да се върнем у Ставрогинови, да вземем моята двуколка… Ама накъде отивате? Там е кърът… туйто, падна!
Той се спря. Лиза се носеше като птица, без да знае накъде, и Пьотър Степанович беше изостанал на цели петнайсет крачки от нея. Изведнъж тя се спъна в една буца и падна. И в този момент отзад и малко отстрани се раздаде ужасен вик, викът на Маврикий Николаевич, който я беше видял да тича и да пада и сега летеше към нея през стърнището. Пьотър Степанович моментално се оттегли назад към вратите на Скворешники, за да се качи по-скоро на двуколката си.
А изтръпналият от ужас Маврикий Николаевич вече стоеше до Лиза, която беше станала, и държеше ръката й. Невероятната обстановка на тази среща го беше потресла и по лицето му се стичаха сълзи. Той бе видял оная, пред която се прекланяше и благоговееше, да тича като безумна през къра, в този ранен час, в това лошо време, само по рокля, разкошната вчерашна рокля, но вече измачкана, изцапана от падането… той не беше в състояние да говори, съблече шинела си и с треперещи ръце взе да загръща раменете й. И неволно извика, когато усети, че тя докосва с устни ръката му.
316