— Лиза! — викна той. — Аз съм безсилен, но не ме пъдете!
— О, да, да тръгваме, да си вървим по-скоро оттука, не ме оставяйте! — хвана го тя за ръката и го повлече подире си. — Маврикий Николаевич — изплашено зашепна тя изведнъж, — там все се правех на смела, а тук ме е страх от смъртта. Ще умра, много скоро ще умра, но ме е страх, страх ме е да умирам… — шепнеше тя, стискайки здраво ръката му.
— О, как няма поне една жива душа! — в отчаяние се оглеждаше той наоколо. — Поне някой да минеше! Ще си измокрите краката, ще полудеете!
— Нищо, нищо — окуражаваше го тя, — сега като съм с вас, по̀ не ме е страх, дръжте ме за ръката, водете ме… накъде сега, у дома ли? Не, отначало искам да видя убитите. Казват, че били заклали жена му, а той казва, че той я бил заклал; нали не е вярно, нали не е вярно? Искам да видя закланите… заради мен… заради тях той тая нощ ме разлюби… Ще ги видя и всичко ще разбера! По-скоро, по-скоро, знам я тази къща… там има пожар… Маврикий Николаевич, приятелю, не ми прощавайте на мен, безчестната! Защо ще ми прощавате? Защо плачете? Ударете ми плесница и ме убийте, тука, на полето, като куче!
— Вас вече никой няма право да ви съди — твърдо рече Маврикий Николаевич, — бог да ви прости, а аз съм последният, който ще ви стане съдник.
Впрочем странно би било да описвам тоя разговор. Те вървяха ръка за ръка, бързо, нервно, като обезумели. Отиваха право към пожара. Маврикий Николаевич все още не губеше надежда да срещне поне някоя каруца, но нямаше никой. Ситният чест дъждец не преставаше, поглъщаше всеки отблясък и оттенък и превръщаше всичко наоколо в някаква сива оловна равнодушна мъглявина. Отдавна беше ден, а сякаш още не бе разсъмнало. И изведнъж от тая сива, студена мъглявина насреща им взе да изплува една странна и крайно нелепа фигура. Сега си мисля, че да съм бил на мястото на Лизавета Николаевна, не бих повярвал на очите си. Но тя радостно възкликна — веднага беше познала приближаващия се човек. Степан Трофимович. Как беше тръгнал, как се бе осъществила безумната му идея за бягството — за това по-нататък. Ще кажа само, че още от сутринта го беше втресло, но и болестта не го бе спряла: твърдо крачеше по мократа земя; виждаше се, че е обмислил намерението си по възможно най-добрия за своя кабинетен опит начин. Облечен бе „като за път“, тоест с дълъг шинел, препасан с широк лакиран колан с голяма тока, с панталони, напъхани в кончовите на нови високи ботуши. Вероятно отдавна си е представял как трябва да изглежда един „пътник“, а колана и високите ботуши с хусарски кончови си е приготвил още преди няколко дни. Шапка с широка периферия, пухен шал около врата, бастун в дясната ръка и една съвсем малка, но страшно натъпкана пътна чанта в лявата довършваха костюма му. Отгоре на всичко в същата ръка държеше и разтворен чадър. Тия три предмета — чадърът, бастунът и чантата — му бяха причинили много неудобства, докато измина първата верста, а на втората му бяха дотежали.
— Нима това наистина сте вие? — печално възкликна Лиза, разглеждайки го със съчувствие, сменило първия порив на неосъзната радост.
— Lise! — извика Степан Трофимович, хвърляйки се към нея също почти в несвяст. — Chère, chère, нима вие… в тая мъгла? Виждате ли какво сияние! Vous etes malheureuse, n’est-ce-pas?317 Виждам, виждам, не ми казвайте нищо, но и не ме разпитвайте. Nous sommes tous malheureux, mais il faut les pardonner tous. Pardonnons, Lise318, и ще бъдем навеки свободни. За да приключим сметките си със света и да станем напълно свободни — il pardonner, pardonner et pardonner!319
— Но защо коленичихте?
— Защото, сбогувайки се с този свят, искам във ваше лице да се сбогувам и с цялото си минало! — той заплака и поднесе ръцете й към почервенелите си очи. — Коленича пред всичко, което е било прекрасно в живота ми, прекланям му се и благодаря! Сега разсякох себе си на две половини: там остана безумецът, който vingt deux ans320 мечтаеше за полет в небесата! Тук е убитият, зъзнещ старец, тръгнал да се цанява у… chez ce marchand, s’il existe pourtant ce marchand…321 Но вие сте мокра до кости, Lise — викна той, изправяйки се, тъй като усети, че краката му се бяха намокрили от земята. — И как е възможно да ходите с тая рокля… и то пеша, и на това място… Вие плачете? Vous êtes malheureuse?322 А, да, аз май дочух нещо… Но откъде идете сега? — боязливо бързаше той с въпросите си, поглеждайки с дълбоко недоумение Маврикий Николаевич. — Mais savez-vous l’heure qu’il est!323