— Степан Трофимович, чули ли сте нещо за едни убити хора… Вярно ли е това? Вярно ли е?
— Ония ли? Цяла нощ гледах сиянието на делата им. Те не можеха да свършат по друг начин… (Очите му отново заблестяха.) Бягам от кошмарите, бягам от трескавия сън, отивам да търся Русия, existe-t-elle la Russie? Bah, c’est vous, cher capitaine!324 Никога не съм се съмнявал, че някой ден ще извършите истински подвиг… Хайде, вземете поне чадъра ми, аз все едно, ще намеря някакъв превоз. Тръгнах пеш само защото ако разбереше, че заминавам, Stasie (тоест Настася) щеше да събере цялата улица; измъкнах се колкото е възможно по-incognito. Не знам, да ви кажа, в „Голос“ наистина пишат за повсеместно разбойничество, но мисля, че не ще да е чак тъй, не може да изляза на пътя и хоп — разбойникът насреща, нали? Chère Lise, вие май говорехте за някакво убийство? О, mon Dieu, на вас ви прилошава!
— Да вървим, да вървим, — викна почти истерично Лиза и отново повлече подире си Маврикий Николаевич. — Степан Трофимович, почакайте — върна се тя внезапно при него, — почакайте, бедният ми, дайте да ви благословя. Сигурно би трябвало да ви спрем, да ви вържем, но нека, аз пък ще ви благословя. Пък и вие се помолете за „горката“ Лиза — мъничко, не се престаравайте много. Маврикий Николаевич, върнете чадъра на това дете, непременно му го върнете. Така… И хайде, хайде да вървим!
Те пристигнаха пред фаталната къща точно в момента, когато струпалата се отпред гъста тълпа вече достатъчно се беше наслушала за Ставрогин и за това, колко му било изгодно да заколи жена си. Но пак повтарям: повечето хора слушаха мълчаливо и спокойно. Горещяха се само разни пияни кресльовци и някои „откачени“ типове, като един занаятчия, който непрекъснато размахваше ръце. А се знаеше, че е кротък човечец, който само понякога изведнъж откачаше и вече не можеше да спре — ставаше, когато нещо му направеше особено силно впечатление. Кога бяха дошли Лиза и Маврикий Николаевич — не видях. Но просто се вцепених от учудване, когато изведнъж съзрях сред тълпата Лиза — отначало дори не забелязах Маврикий Николаевич, изглежда, в един момент бе поизостанал на две крачки от нея или пък ги бяха разделили в навалицата. Лиза, която си проправяше път през тълпата, без да вижда и забелязва нещо около себе си, като в несвяст, като избягала от лудницата, разбира се, твърде скоро привлече вниманието: чуха се високи гласове и изведнъж се раздадоха крясъци. Някой в тълпата се провикна: „Тая е Ставрогиновата!“ И друг: „Не стига, че убиват, ами идват и да зяпат!“ Изведнъж видях, че отзад над главата й се вдига и спуска нечий юмрук; Лиза падна. Раздаде се ужасният вик на Маврикий Николаевич, който се втурна на помощ и с все сили удари застаналия между него и Лиза човек. Но в същия миг оня занаятчия го сграбчи с двете ръце изотзад. Стана сбиване и известно време нищо не можеше да се разбере. По едно време Лиза май се изправи и отново падна, повалена от друг удар. И изведнъж тълпата се разстъпи назад, образува се малък кръг, в средата на който лежеше Лиза, а окървавеният, обезумял Маврикий Николаевич стоеше над нея, плачеше и кършеше ръце. Не си спомням съвсем точно какво стана по-нататък; помня, че по едно време понесоха нанякъде Лиза. Тичах подире й; беше още жива и може би още в съзнание. Арестуваха занаятчията и други трима души. Тези трима и до ден-днешен отричат да са имали пръст в злодеянието, упорито твърдят, че били арестувани по погрешка; и може и да са прави. А понеже не е с всичкия си, занаятчията — макар и явно уличен, не може да обясни подробно станалото. Макар и да стоях далече, но като очевидец и аз бях длъжен да дам показания пред следствието; заявих, че всичко е станало съвсем случайно, направили са го хора, настроени може би, но неосъзнаващи действията си, с една дума — пияни, изгубили нишката хора. На това мнение съм и сега.
Глава четвърта
Последното решение
I
Същата тая сутрин мнозина бяха виждали Пьотър Степанович; ония, които го бяха виждали впоследствие, си спомняха, че бил в крайно възбудено състояние. В два часа следобед се отбил у Гаганов, който тъкмо предния ден пристигнал от имението си; било пълно с гости и разпалено се разисквали току-що станалите събития. Пьотър Степанович приказвал най-много от всички, и при това тоя път го слушали. Защото инак минаваше за „бъбривото студентче с бръмбари в главата“; сега обаче ставало дума за Юлия Михайловна, а в тая суматоха това бе една извънредно увлекателна тема. В качеството си на неин доскорошен интимен конфидент той съобщил редица нови и изненадващи подробности; без да иска (и, разбира се, по чисто невнимание), направил публично достояние някои нейни отзиви за твърде известни в града лица, които веднага се почувствали засегнати. Обясненията му впрочем били твърде мъгляви и объркани, един вид като на честен човек, внезапно изправен пред мъчителната необходимост, разплита някакви сложни истории, който по силата на своето простодушие и наивност не знае нито откъде да захване, нито с какво да свърши. И, разбира се, пак по невнимание изтървал, че Юлия Михайловна знаела тайната на Ставрогин и че всъщност била на дъното на цялата история. Та уж подвела и самия Пьотър Степанович, тъй като той бил влюбен в тая нещастница Лиза, но накрая така го „изпързаляли“, че той, кажи-речи, собственоръчно отвел Лиза в каретата на Ставрогин. „Да, да, господа, лесно ви е на вас да се смеете, но ако знаех, ох, ако знаех какво се крои!“ — заключил той. В отговор на тревожните въпроси относно Ставрогин направо заявил, че според него катастрофата с Лебядкини е чиста случайност и за всичко си е виновен Лебядкин, който се хвалил наляво и надясно с парите. Това го беше разяснил особено добре. Един от слушателите му обърнал внимание, че не е редно да се държи така, че довчера е ял и пил в дома на Юлия Михайловна, не е излизал оттам, а сега бърза пръв да я очерни и че всичко това не е толкова красиво, колкото той може би смята. Но Пьотър Степанович тутакси се защитил: „Не съм ял и пил, защото съм нямал пари, и не съм виновен, че са ме канили. И позволете аз да съдя докъде трябва да се простира благодарността ми.“