— Вие, excellente amie47, безспорно знаете — каза той, кокетничейки и превзето разтягайки думите — какво значи руски администратор изобщо и особено какво значи нов руски администратор, тоест новоизпечен, новоназначен… Ces interminables mots russes!…48 Но надали сте имали случая да разберете на практика какво значи административен възторг, що за чудесия е това?
— Административен възторг ли? Не знам какво е това.
— Тоест… Vous savez chez nous… En un mot49, турете някое най-последно нищожество да продава някакви глупави билети за влака и като идете да си купите билет, това нищожество тутакси ще се усети, че е в правото си да ви гледа като Юпитер, pour vous montrer son pouvoir50. „Чакай сега, значи, да ти покажа кой съм аз…“ И това стига у тях до административен възторг… En un mot, четох например, че в една от нашите черкви в странство някакво си дяконче — mais c’est tres curieuz51 — изгонва, тоест буквално изгонило, от черквата едно чудесно английско семейство, les dames charmantes52, преди великопостната литургия — vous savez ces chants et le livre de Job…53 — единствено под предлог, че „къде дават така чужденците да се шматкат по руските църкви, както им дойде, да идвали, когато е казано…“ и ги докарало до припадък… Туй дяконче е имало пристъп на административен възторг et il a montre son pouvoir…54
— По-накъсо, ако може, Степан Трофимович.
— Господин Фон Лембке тръгна сега из губернията. En un mot, този Андрей Антонович, нищо че е руски немец от православните и дори — хайде, признавам му го — извънредно красив мъж е, от ония четирийсетгодишни…
— Че откъде пък накъде красив мъж? Очите му са като овнешки.
— Във висша степен. Но хайде, от мен да мине, отстъпвам пред мнението на нашите дами…
— Да обърнем листото, Степан Трофимович, моля ви! Впрочем откога сте почнали да ходите с червена връзка?
— Аз това… само за днеска…
— А правите ли си моциона? Ходите ли ежедневно на разходка от шест версти, както ви е предписал докторът?
— Не… не винаги.
— Знаех си го! Още в Швейцария го предчувствах! — нервно викна тя. — Сега не по шест, а по десет версти ще ходите! Ужасно сте се занемарили, ужасно, уж-жасно! И не че сте остарели, ами сте одъртели… аз се слисах още одеве, като ви видях, въпреки червената ви връзка… quelle ideo rouge!55 Продължете за Фон Лембке, ако наистина има какво да кажете, и свършвайте, моля ви… уморена съм.
— En un mot, исках само да кажа, че той е един от ония администратори, които започват да правят кариера на четирийсет години; от тия, дето до четирийсетте никой не ги брои за хора, а после изведнъж пробиват нагоре, я като се снабдят с подходяща съпруга, я с помощта на някое друго средство от тоя род… Сиреч сега той замина… сиреч искам да кажа, че мене тутакси са ме наклепали пред него, че съм развращавал младежта и съм бил разсадник на губернския атеизъм… Той веднага взел да разпитва.
— Ама дали пък е вярно?
— Аз дори взех мерки. А като му „до-ло-жили“, че вие сте „управлявали губернията“, vous savez56, си позволил да каже, че „това вече нямало да го бъде“.
— Така казал?
— Че „това вече нямало да го бъде“, и avec cette morgue…57 Жена му, Юлия Михайловна, ще ни ощастливи в края на август, идвала право от Петербург.
— От странство. Срещнах се с нея.
— Vraiment?58
— В Париж и в Швейцария. Роднина е с Дроздови.
— Роднина ли? Какво чудесно съвпадение! Разправят, че била честолюбива и… уж че с големи връзки?
— Вятър, връзчици! До четирийсет и пет се момя, пукнат грош няма, а сега се лепна за тоя Фон Лембке и, разбира се, едничката й цел е да го издигне. И двамата са интриганти.
— И била, казват, две години по-стара от него?
— Пет. Майка й в Москва ми беше изтъркала прага; на четири лазеше да я поканя на моите балове, още по времето на Всеволод Николаевич. А тая по цяла нощ чакаше някой да я покани, дордето към три часа вече не се принудех да я съжаля и да й пратя някой кавалер. Двайсет и пет ги беше навъртяла, а все с къси роклички като момиченце я водеха и с тюркоаз на челото. То беше станало неприлично да ги кани човек.