— Сякаш я виждам с тая рокличка и с тюркоаза.
— Та ви казвам, пристигам и направо се сблъсквам с интрига. Нали прочетохте писмото на Дроздова, къде по-ясно? Но какво сварвам? Тая глупачка Дроздова — винаги си е била само една глупачка — изведнъж почва да ме гледа въпросително: един вид, какво търся там? Представяте ли си колко бях изненадана! Гледам, там се върти тази Лембке, а с нея и оня кузен, племенникът на стария Дроздов — всичко е ясно! Разбира се, моментално обърнах нещата и Прасковя пак мина на моя страна, но интригата, интригата!
— Която вие обаче победихте. О, вие сте Бисмарк!
— И без да съм Бисмарк, мога да позная фалша и глупостта, където и да ги срещна. Лембке е фалшът, а Прасковя — глупостта. Рядко съм срещала по-разкисната жена, та не стига това, ами и краката й отекли, че на туй отгоре и добра. Какво по-глупаво от глупав добряк?
— Злият глупак, ma bonne amie59, злият глупак е по-глупав — благородно опонира Степан Трофимович.
— Може и да сте прав, Лиза, нали я помните?
— Charmante enfant!60
— Но сега вече не е enfant, а жена, и то жена с характер. Благородна и пламенна, и ми харесва, дето не прощава на оная доверчива глупачка майка си, знаете ли, че заради тоя кузен едва не стана цяла история.
— Ама той наистина не е никакъв роднина на Лизавета Николаевна… Да няма някакви намерения?
— Вижте какво, това е един млад офицер, крайно неразговорчив, дори скромен. Искам винаги да съм справедлива. Струва ми се, че самият той е против тази интрига и не иска нищо, а кроежите са само на тая Лембке. Той много уважаваше Nicolas. Нали разбирате, всичко зависи само от Лиза, но аз я оставих в превъзходни отношения с Nicolas и той ми обеща непременно да си дойде през ноември. Сиреч интригите ги крои единствено Лембке, а Прасковя е просто една сляпа жена. Изведнъж ми съобщава, че всичките ми подозрения били фантазия; в очите й го казах, че е глупачка. И пред Страшния съд съм готова да го потвърдя. И ако не бяха молбите на Nicolas да поизчакам малко, нямаше да мръдна оттам, докато не изкарам наяве оная фалшива жена. Тя чрез Nicolas и пред граф К. се докарвала, майка и син искаше да скара. Но Лиза е на наша страна, а с Прасковя съм се разбрала. Ами знаете ли, че Кармазинов й бил роднина?
— Какво? Роднина на мадам Фон Лембке?
— Ами да, неин. Далечен.
— Кармазинов новелистът?
— Ами да, писателят, какво се чудите? Разбира се, той сам се смята за велик. Надута твар! Ще пристигнели заедно, а сега се върти там край него. Възнамерявала да почне нещо тука, някакви литературни сбирки. Той идва за един месец, искал да продава последното си имение. Насмалко да се срещнем с него в Швейцария, което много не ми се щеше. Впрочем надявам се, че ще ме удостои да си спомни коя съм. Навремето писма ми пишеше, у дома е идвал. Аз бих искала да се обличате по-добре, Степан Трофимович; вие от ден на ден ставате все по-небрежен… О, как ме измъчвате! Какво четете сега?
— Аз… аз…
— Разбирам. Пак приятели, пак чашката, клубът, картите и репутацията на атеист. На мен тази репутация не ми харесва. Степан Трофимович. Не бих искала да ви наричат атеист, особено сега не бих го искала. Аз и преди не го исках, защото всичко това са само празни приказки. Трябваше най-сетне да ви го кажа.
— Mais, ma chère…
— Вижте какво, Степан Трофимович, по учението аз, разбира се, съм пред вас невежа, но като пътувах насам, много мислих за вас. И стигнах до едно убеждение.
— И до какво?
— До такова, че ние с вас не сме най-умните на този свят, ами има и по-умни от нас.
— И остроумно, и точно. Щом има по-умни, има значи и поправи от нас, следователно и ние можем да грешим, нали така? Mais, ma bonne amie, да допуснем, че сгреша, но нали го имам мойто общочовешко, вечно, върховно право на свободна съвест? Нали имам правото да не бъда лицемер и фанатик, ако не го желая, а щом е тъй, естествено ще бъда мразен от разни господа до края на живота си. Et puis, comme on trouve toujours plus de moines que de raison61, и тъй като съм напълно съгласен с това…
— Как, как го казахте?
— Казвам, че on trouve toujours plus de moines que de raison — и тъй като аз съм…
— Това май не е ваше: трябва да сте го взели отнейде?
— Това го е казал Паскал.
— Тъй си и мислех… че не сте вие! Защо самият вие никога не се изразявате така кратко и ясно, а винаги го усуквате? Това е къде по-хубаво, отколкото одеве за административния възторг…