Шатов мълчеше. Решил беше: каквото и да било, да не отвръща.
— Виждала съм оглупели бащи, виждала съм ги да откачат в такъв момент. Но те поне са…
— Престанете или ме оставете да пукна! Нито дума повече! Не искам, не искам! — развика се Marie.
— То сега не може да не се говори и трябва да ви е ясно, че ако и вие не сте откачили, тъй го разбирам аз във вашето положение. Има работи, дето трябва да се кажат: имате ли нещо приготвено например? Вас питам, Шатов, сега на нея не й е до това.
— Кажете, какво точно трябва?
— Значи няма нищо приготвено.
Тя изброи всичко най-необходимо и трябва да й се признае, че се ограничи само с крайно необходимото, просто мизерно. Туй-онуй се намери у Шатов. Marie извади ключ и му го подаде да потърси в пътната й чанта. Тъй като ръцете му трепереха и се забави повече, отколкото трябваше, отваряйки непознатата ключалка, се ядоса, но когато Арина Прохоровна се притече да вземе от него ключовете, се разплака и се развика като луда, настоявайки чантата да отвори Шатов, а не тя.
За някои неща се налагаше да се иде до Кирилов. Но в момента, когато Шатов тръгна, започна като луда да го вика и се успокои чак когато върналият се тичешком от вратата Шатов й обясни, че излиза само за момент, за да донесе най-необходимото, и веднага се връща.
— На вас, госпожо, трудно може да се угоди — разсмя се Арина Прохоровна, — ту стой с лице към стената и да не си посмял да погледнеш, ту à си мръднал крачка оттука — веднага рев. Както я карате, ще вземе да си помисли нещо човекът. Добре де, добре, не лудейте, не се цупете, шегувам се.
— Нищо няма право да си мисли.
— Дрън-дрън, ако не беше влюбен във вас като овен, нямаше да тича с изплезен език по улиците и да разлайва кучетата из целия град. Прозореца ми издъни.
V
Когато Шатов влезе, Кирилов все още крачеше от единия до другия ъгъл и тъй се беше отнесъл, че дори беше забравил за пристигането на жена му, слушаше го и нищо не разбираше.
— Аха, да — сети се той изведнъж, правейки усилие да се откъсне от мислите си, — да… бабичка… Жена или бабичка? Чакайте: и жена, и бабичка, тъй ли? Помня. Ходих. Бабичката ще дойде, но не веднага. Вземете възглавницата. Нещо друго? Да… Чакайте, Шатов, случват ли ви се мигове на вечна хармония?
— Вижте какво, Кирилов, трябва да спрете с тия безсънни нощи.
Кирилов изведнъж дойде на себе си и — странно — заговори много по-свързано откогато и да било. Явно отдавна бе формулирал всичко това, а може и да го беше записал:
— Идват секунди — по пет или шест, не повече, — когато внезапно усещаш, че си постигнал вечната хармония. Неземно усещане. Не, не говоря за небесния му произход, а за това, че в земния си облик човек не може да го понесе. Или трябва да се промениш физически, или да умреш. Съвсем ясно, безспорно усещане. Сякаш изведнъж се сливаш с цялата природа и изведнъж си казваш — да, истина е! Създавайки света, бог всеки ден е повтарял: „Да, истина е, да, хубаво е!“ Не, не изпитваш умиление, а просто радост. И не прощаваш, защото просто няма какво да прощаваш. И не че обичаш, не — о, това е много повече от любов! Най-страшното е ужасяващата очевидност и тази радост трае ли повече от пет секунди — душата няма да го издържи и трябва да изчезне. През тия пет секунди аз изживявам цял един живот и ще дам за тях целия си живот, защото заслужава. За да издържиш десет секунди, трябва да се промениш физически. Мисля, че човекът трябва да престане да ражда. Защо му са деца, защо му е развитие, щом целта е постигната? В евангелието е казано, че при възкресението хората няма да раждат, ще бъдат като ангелите божи. Намек. Жена ви ражда ли?
— Кирилов, често ли ви се случва това?
— Веднъж на три дни, веднъж на седмицата.
— Епилептик ли сте?
— Не.
— Значи ще станете. Пазете се, Кирилов, чувал съм, че епилепсията тъкмо тъй започвала. Един епилептик най-подробно ми описа това усещане пред припадъка буквално по същия начин; и той ми каза за петте секунди и че повече не можело да се издържи. Помните ли за стомната на Мохамед326, която така и не можела да се излее, докато той обиколил с коня си целия рай. Стомната е тия ваши пет секунди и много ми напомня за вашата хармония, а Мохамед е бил епилептик. Пазете се, Кирилов — епилепсията ви дебне!
— Няма да ме свари — спокойно се усмихна Кирилов.
VI
Нощта изтичаше. Шатов току тичаше нагоре-надолу, караха му се, викаха го. Marie стигна до последната степен на страха от смъртта. Викаше, че „непременно, непременно!“ иска да живее, че се бои да умре. „Не ща, не ща!“ — повтаряше тя. Ако не беше Арина Прохоровна, всичко щеше да свърши много зле. Малко по малко обаче тя напълно овладя положението и пациентката й почна послушно като дете да изпълнява всяка нейна дума, всяко подвикване. Арина Прохоровна надделяваше не с ласка, а със строгост, но си знаеше работата. Взе да се развиделява, Арина Прохоровна най-внезапно измисли, че Шатов бил излизал на стълбите и четял молитви и взе да му се присмива. Marie също му се присмя — злорадо, язвително, и като да й олекваше от този смях. Накрая съвсем изгониха Шатов. Настъпи влажното студено утро. Той стоеше в ъгъла, долепил лице до стената, точно както снощи, когато идва Еркел. Трепереше като лист, опитваше се да не мисли, но мисълта му непрекъснато прескачаше от едно на друго, като насън. Замечтаваше се, но всяка нова мечта тутакси се скъсваше като прогнил конец. По едно време от стаята долетяха вече не стонове, а страшни, чисто животински писъци, непоносими, невъзможни. Искаше да запуши уши, но не можа и падна на колене, повтаряйки като безумен: „Marie, Marie!“ И ето че най-сетне се раздаде един нов писък — слаб, пресипнал, от който Шатов трепна и скочи на крака — писъкът на новороденото. Прекръсти се и се втурна в стаята. В ръцете на Арина Прохоровна писукаше и шаваше с мъничките си ръчички и краченца малко, червено, сбръчкано същество, ужасно безпомощно, което зависеше като прашинка от първия полъх на вятъра, но вече надаваше глас, сякаш за да напомни, че и то има пълно право да живее… Marie бе сякаш в безсъзнание, но само след миг отвори очи и странно, много странно погледна Шатов: в този поглед имаше нещо съвсем ново и все още не бе по силите му да разбере какво е то, но не познаваше тоя й поглед, не помнеше да го е гледала така.
326