— Ама как, пеш ли? Ще взема файтон.
— Много ви моля да не вземате — изрично настояха за това — възрази Еркел. — Файтонджията също е свидетел.
— Ох… дявол да го вземе! Добре де, все едно, само да свърши, да свърши веднъж!
Тръгнаха с бърза крачка.
— Еркел, мило, малко момче! — провикна се Шатов. — Били ли сте някога щастлив?
— А вие, изглежда, сте много щастлив в момента — с любопитство каза Еркел.
Глава шеста
Усилната нощ
I
През деня Виргински загуби два часа, за да обикаля нашите и да им съобщи, че Шатов сигурно няма да предприеме издайничеството си, тъй като се е върнала жена му, родило се е дете и „познавайки сърцето човешко“, може да се предполага, че в момента не е опасен. Но остана неприятно изненадан, защото не намери почти никого освен Еркел и Лямшин. Еркел го беше изслушал мълчаливо, без да сваля от него лъчезарния си поглед. На пряко поставения въпрос: „Ще бъде ли там в шест часа, или не?“ — с най-лъчезарна усмивка му отговори, че „много естествено, ще бъде“.
Лямшин лежеше, завит презглава с юргана, и, изглежда, наистина беше твърде сериозно болен. Като видя Виргински, се уплаши и както си беше под юргана, веднага взе да ръкомаха, молейки да го оставят на мира. Обаче внимателно изслуша всичко относно Шатов, а известието, че никой не си бил у дома, кой знае защо, го порази. Оказа се също така, че вече знае (от Липутин) за смъртта на Федка, и припреният му несвързан разказ за това събитие порази на свой ред Виргински. На пряко поставения въпрос на Виргински: „Да се ходи или не?“ — отново почна да ръкомаха, молейки „да го оставели на мира, той не се бъркал и нищо не знаел“.
Виргински се прибра у дома угнетен и много разтревожен; тежеше му и това, че трябваше да крие от семейството си — свикнал беше да споделя всичко с жена си, и ако в този момент във възпаленото му съзнание не се бе зародила една нова идея, един нов, умиротворителен план за действие, може би и той като Лямшин щеше да легне болен. Но тази нова идея му придаде сили, нещо повече, вече с нетърпение зачака да стане време и тръгна към сборния пункт дори по-рано, отколкото трябваше.
Това бе едно извънредно мрачно място на края на огромния парк на Ставрогини.327 Впоследствие нарочно отидох да го видя — колко ли зловещо е изглеждало оная сурова есенна вечер. Оттук започваше стара, добре запазена гора, неясните очертания на огромните вековни борове мрачно се открояваха в тъмнината. Толкова тъмно беше, че лицата не се различаваха дори от две крачки, но Пьотър Степанович, Липутин, а после и Еркел донесоха фенери. Неизвестно кога и за какво, от незапомнени времена тук бе изградена от грубо струпай недялан камък някаква доста смешна беседка, нещо като пещеричка. Дървената маса и пейките, поставени някога в пещеричката, отдавна бяха изгнили и се бяха разпаднали. На около двеста крачки вдясно свършваше третото езеро. В парка имаше едно след друго три езера, които започваха от къщата и се простираха на цяла верста чак до другия му край. Беше почти изключено някакъв шум, вик или дори изстрел да достигне оттук до къщата на Ставрогини. Още повече че след вчерашното внезапно заминаване на Николай Всеволодович и последвалия го Алексей Егорич в града тя беше почти опустяла, останали бяха не повече от пет-шест души, и то стари и болни хора. Във всеки случай беше почти сигурно, че дори да чуеха някакви писъци или викове, обитателите на къщата щяха само да се уплашат и никой нямаше да се помръдне, за да се притече на помощ, никой нямаше да напусне топлата стая или леглото си.
В шест и двайсет почти всички с изключение на Еркел, който бе изпратен да доведе Шатов, се оказаха налице. Този път Пьотър Степанович не закъсня: дойде заедно с Толкаченко. Толкаченко беше намръщен и угрижен, нямаше и помен от престорената му напереност и храброст. Той почти не се отделяше от Пьотър Степанович, показвайки една необикновена преданост — току му се вреше, шушнеше му нещо, но оня почти не отговаряше или пък измърморваше нещо, колкото да се отърве.
Шигальов и Виргински дори бяха изпреварили Пьотър Степанович и когато той дойде, тутакси се дръпнаха настрана, пазейки дълбоко и явно преднамерено мълчание. Пьотър Степанович вдигна фенера и внимателно ги огледа по един доста безцеремонен и обиден начин. „Искат да говорят“ — мина му през ума.
— Няма ли го Лямшин? — попита той Виргински. — Кой казваше, че бил болен?
— Тук съм — обади се Лямшин, който внезапно изскочи иззад едно дърво. Беше с дебело зимно палто и тъй се беше увил с шала, че физиономията му не можеше да се види дори с помощта на фенера.
327