— Защо ли… ma foi62, chère? Ами, първо, вероятно защото аз все пак не съм Паскал, et puis…63 второ, ние, руснаците, нищо не умеем да кажем на своя език… Във всеки случай поне досега нищо още не сме казали…
— Хм! Това може би е невярно. Във всеки случай поне да бяхте записвали и запомняли такива думи, нали знаете, в случай на разговор… Ах, Степан Трофимович, аз идвах сериозно, сериозно да си поговорим!
— Chère, chère amie!64
— Сега, когато всичките тия Лембке, всички тия Кармазинови… О, боже, как сте се занемарили! О, как ме измъчвате!… Аз бих искала всичките тези хора да изпитват към вас уважение, защото не могат да ви се хванат на малкия пръст, а как се държите вие? Какво ще видят те? Какво ще им покажа? Вместо благородно да стоите като един образец, като продължител на примера, вие се заобикаляте с някаква сган, придобили сте някакви невъзможни навици, одъртели сте, вече не можете без вино и без карти, четете единствено Пол дьо Кок и нищо не пишете, докато всички те пишат; всичкото ви време отива в празни приказки. Може ли, допустимо ли е да се имате с такъв долен човек като вашия неразлъчен Липутин?
— Защо пък мой и неразлъчен! — плахо протестира Степан Трофимович.
— Къде е той сега? — строго и троснато продължаваше Варвара Петровна.
— Той… той безгранично ви уважава и замина за С-к, да получава наследството от майка си.
— Той, изглежда, друго не прави, освен да получава пари. А Шатов? Все същото?
— Irascible, mais bon.65
— Не мога да го понасям вашия Шатов; хем зъл, хем за много се има!
— Как е със здравето Даря Павловна?
— Даша ли? Какво така се сетихте изведнъж? — погледна го любопитно Варвара Петровна. — Здрава е, у Дроздови я оставих… В Швейцария чувах нещо за сина ви, лошо, а не хубаво.
— Oh, c’est une histoire bien bête! Je vous attendais, ma bonne amie, pour vous raconter…66
— Стига, Степан Трофимович, уморих се вече; измъчих се. Ще успеем да се наговорим, особено за лошото. От вас почват да хвърчат слюнки, като се засмеете, това е вече някаква дъртащина! И колко странно сте почнали да се смеете… Боже, какви лоши навици сте придобили! Кармазинов няма да стъпи у вас. А тук и без това на най-малкото се радват… Сега вие цял се показахте вече. Хайде, стига, стига, уморих се! Смилете се най-сетне, и аз съм човек!
Степан Трофимович се „смили над човека“, но се оттегли смутен.
V
Нашият приятел действително бе завъдил доста лоши навици, особено напоследък. Той видимо и бързо се беше отпуснал и наистина се беше занемарил. Пиеше, станал беше по-плачлив, по-слабонервен и някак прекалено чувствителен към изящното. Лицето му бе придобило странната способност необикновено бързо да променя израза си — от най-тържествен на най-смешен и дори глупав. Не понасяше самотата и непрекъснато чакаше час по-скоро да го развлекат. Трябваше непременно да му разкажеш някоя градска клюка или случка, и при това всеки ден нова. Ако дълго време не идваше никой, той тъжно се луташе по стаите, отиваше до прозореца, умислено дъвчеше устни, въздишаше дълбоко, а накрая малко оставаше да захленчи. Все предчувстваше нещо, все се боеше от нещо неочаквано, неминуемо; взе да става плашлив; взе да обръща голямо внимание на сънищата.
Целия този ден и вечерта ги беше прекарал извънредно печално, пратил бе да ме викат, много се вълнуваше, дълго говори, дълго разказва, но всичко твърде несвързано. Варвара Петровна отдавна вече знаеше, че той нищо не крие от мен. Накрая ми се стори, че го тревожи нещо особено, нещо такова, което май и самият той не може да си представи. По-рано, когато се срещахме насаме и почнеше да ми се оплаква, накрая почти винаги се донасяше бутилчица и бързо се утешавахме. Тоя път обаче нямаше пиене и той нееднократно потискаше желанието си да прати да донесат.
— И какво все ми се сърди! — оплакваше се той час по час като дете. — Tous les hommes de génie et de progrès en Russie étaient, sont et seront toujours des комарджии et des пияници, que boivent en zapoi…67, а аз все още не съм нито такъв комарджия, нито такъв пияница… Кори ме, защо не съм пишел? Странна мисъл!… Защо лежа? Вие, казва, трябва да сте „на упрек живо въплъщение“. Mais, entre nous soit dit68, какво му остава на човек, комуто е предначертано да бъде „живо въплъщение“, освен да лежи — знае ли го тя това?
И накрая ми стана ясна онази главна, особена болка, която тъй натрапчиво го мъчеше тоя път. Тая вечер той много пъти ходи до огледалото и дълго се застоява пред него. Накрая се обърна към мен и с някакво странно отчаяние продума:
67
Всички талантливи и напредничави хора в Русия са били, са и винаги ще бъдат комарджии и пияници, които пият и преливат (фр.).