Лицето му бе неестествено бледо, погледът — непоносимо тежък. Сякаш го тресеше. По едно време Пьотър Степанович дори помисли, че ей сега ще се строполи.
— Давай перото! — най-неочаквано и страшно вдъхновено викна изведнъж Кирилов. — Диктувай, всичко ще подпиша. И за Шатов ще подпиша, че съм го убил. Диктувай, докато ме е смях! Не се боя от мислите на тия високомерни роби! И ти ще видиш, че тайното ще стане явно! А ти ще бъдеш смазан… Вярвам! Вярвам!
Пьотър Степанович скочи от мястото си, моментално му подаде мастилницата, хартия и почна да диктува, страхувайки се да не изтърве момента и треперейки за успеха.
„Аз, Алексей Кирилов, заявявам…“
— Стой! Не ща! На кого го заявявам?
Кирилов целият се тресеше като от треска. Изведнъж мисълта, че заявява нещо някому, изцяло го погълна. И измъченият му дух като че ли бе намерил в това поне минутка покой.
— На кого го заявявам? Искам да знам — на кого?
— На никого, на всички, на първия, който го прочете. Защо е нужно да се определя? На целия свят!
— На целия свят! Браво! И без разкаяние. Не ща да има разкаяние; не ща пред началството!
— Ама не, разбира се, в никакъв случай, по дяволите началството! Пишете де, пишете, ако наистина сериозно… — истерично му подвикна Пьотър Степанович.
— Стой! Искам най-отгоре една мутра с изплезен език.
— Стига глупости! — ядоса се Пьотър Степанович. — Всичко това може да се изрази и без рисунка, достатъчен е тонът.
— Тонът ли? Добре, добре. Да, тонът, тонът! Диктувай тона!
„Аз, Алексей Кирилов — с твърд и повелителен глас диктуваше Пьотър Степанович, надвесвайки се над рамото на Кирилов и следейки всяка буква, която той изписваше с трепереща от вълнение ръка, — аз, Кирилов, заявявам, че днес… октомври, в осем часа вечерта убих в парка студента Шатов заради неговото издайничество и заради доноса му относно прокламациите и относно Федка, който десет дни живя тайно при нас двамата в дома на Филипов. Днес се застрелвам с револвер не защото се разкайвам и ме е страх от вас, а защото още в странство имах намерението да сложа край на живота си.“
— Само това ли? — с учудване и негодувание възкликна Кирилов.
— Нито дума повече! — махна с ръка Пьотър Степанович, гледайки да му измъкне документа.
— Стой! Чакай! — решително покри с длан писмото Кирилов. — Стой, глупости! Искам и това — с кого убивах. Защо за Федка? А пожарът? И искам и да изругая, искам да се усети тонът, тонът!
— Достатъчно е, Кирилов, уверявам ви, че е напълно достатъчно! — почти умоляваше Пьотър Степанович, треперейки да не би онзи да скъса писмото. — За да повярват, трябва колкото се може по-замъглено, именно така, само с намеци. Трябва да им се покаже само крайчецът на истината, точно колкото да ги раздразни. Те сами ще си измислят повече лъжи от нашите и то се знае, повече ще повярват на себе си, отколкото на нас, а това е най-хубавото, най-хубавото! Дайте; и така е великолепно; дайте, дайте!
И продължаваше да се мъчи да му изтръгне писмото. Кирилов го слушаше с изцъклен поглед и сякаш се мъчеше да съобрази нещо.
— Ох, дявол да го вземе! — разсърди се изведнъж Пьотър Степанович. — Ами че той още не го е подписал! Какво ми се пулите, подписвайте!
— Искам да изругая… — отново измърмори Кирилов, но взе перото и подписа. — Да изругая — искам…
— Пишете отдолу: Vive la république328, и толкоз.
— Браво! — ревна почти възторжено Кирилов. — Vive la république démocratique, sociale et universelle ou la mort!…329 Не, не, не така. Liberté, égalité, fraternité ou la mort!330 Така е по-добре, по-добре е — написа той с наслада под подписа си.
— Достатъчно, достатъчно — повтаряше непрекъснато Пьотър Степанович.
— Чакай, още малко… Знаеш ли какво, ще се подпиша още веднъж по френски: „de Kirillof, gentilhomme russe et citoyen du monde.“331 Xa-xa-xa! — избухна в смях той. — Не, не, не, чакай, най-хубавото се сетих, еврика: gentilhomme-séminariste russe et citoyen du monde civilisé!332, това е вече най-хубавото от всичките му там… — И изведнъж той скочи от дивана, мълниеносно грабна от прозореца револвера си и избяга в другата стая, плътно затваряйки вратата подире си. Пьотър Степанович около минута време замислено гледаше вратата.