— Знаете ли какво, Верховенски, осем часа във влака просто не се изтрайва. А пък с нас в първа класа пътува Берестов, един страшно смешен полковник, именията ни са съседни; женен е за Гарина (née de Garine333) и е порядъчен човек. Дори с някои идеи. Беше тук само за два дни. Страшен картаджия — да направим едно каре, а? Намерил съм вече четвъртия — Припухлов, нашия т-ски търговец с брадата, милионер, сиреч истински милионер, аз ви го казвам… Ще ви запозная, фрашкан е с пари, но е много забавен, ще има да се посмеем.
— С огромно удоволствие ще ударя едни карти и страшно обичам да играя във влака, но аз съм във втора класа.
— Хайде сега и вие, дума да не става! Идвате при нас. Сега ще наредя да ви преместят в първа класа. Оберкондукторът е мой човек. Какъв ви е багажът — чанта? Шал?
— Чудесно, да вървим!
Пьотър Степанович си прибра чантата, шала, книгата и тутакси, с най-голяма готовност се прехвърли в първа класа. Еркел помагаше. Удари третият звънец.
— Е, хайде, Еркел — бързешката и с вид на твърде зает човек за последен път и вече от прозореца на вагона протегна ръка Пьотър Степанович, — нали виждате, сядам да играя с тях карти.
— Няма защо да ми обяснявате, Пьотър Степанович, аз разбирам, всичко разбирам, Пьотър Степанович!
— Е, тогава, хайде, довиждане. — И веднага му обърна гръб, защото младият момък го беше викнал да го представи на останалите партньори. И Еркел не видя повече своя Пьотър Степанович!
Прибра се у дома доста натъжен. Не че толкова се страхуваше от това, че Пьотър Степанович тъй внезапно ги беше изоставил, но… но защо толкова бързо му обърна гръб, когато го повика онова младо конте, и… и нали можеше да му каже и нещо друго, а не това „е, хайде, довиждане…“ или… или поне да му стиснеше по-здраво ръка.
И това последното беше най-главното. Нещо друго започваше да човърка бедното му сърце, нещо, което самият той още не разбираше, нещо свързано с вчерашната вечер.
Глава седма
Последното странстване на Степан Трофимович
I
Сигурен съм, че Степан Трофимович много се е страхувал, усещайки, че наближава времето да предприеме безумното си начинание. Сигурен съм, че много е страдал от тоя си страх, особено в самото навечерие, в оная ужасна нощ. По-късно Настася разказваше, че си легнал доста късно и заспал. Но това нищо не доказва; разправят, че осъдените на смърт спели много дълбоко и в навечерието на екзекуцията. Вярно, че беше тръгнал след разсъмване, по светло, когато нервните хора винаги живват малко (а оня майор, роднината на Виргински, разправяше, че дори преставал да вярва в бога, като минела нощта), но съм сигурен, че винаги когато си е представял тази картина — съвсем сам на големия път и в такова положение, е изтръпвал от ужас. Разбира се, отчаяната му решителност първоначално е посмекчила силата на страшното усещане за самотата, в която се бе озовал внезапно, напускайки своята Stasie334 и полога, в който седеше от двайсет години. Но все едно — дори да си е давал най-ясна сметка за всички ужасии, които го чакаха, пак би тръгнал, пак би поел по големия път. Това му звучеше някак много гордо и затова независимо от всичко беше възхитен. О, да, той би могъл да приеме разкошните условия на Варвара Петровна и да живурка по нейно благоволение „comme un335 най-обикновен хрантутник“. Но не бе приел милостинята й, не бе останал. Напротив, той я напуска и „вдига знамето на великата идея“, и тръгва да умира за това знаме нейде по големия път! Тъй трябва да му е изглеждала тая негова постъпка.
Неведнъж съм си мислил и по друг един въпрос: защо беше тръгнал пеша, а не бе наел някакъв превоз? Отначало си го обяснявах с пълната му непрактичност, поради петдесетгодишното му готованство, и с някакви фантасмагории, породени от силното вълнение. Струваше ми се, че самата мисъл за някакви коне, за някаква си таратайка (пък дори и да не е таратайка) му се е видяла твърде прозаична. Напротив, един пилигрим, та дори когато е с чадър, изглежда къде по-елегантно и в това има нещо и отмъстително, и любовно. Сега обаче, когато всичко е свършено, мисля, че обяснението е много по-просто: първо, боял се е да наеме какъвто и да е превоз, защото Варвара Петровна би могла да научи и да го задържи насила, — тя сигурно би го направила, а той сигурно щеше да се подчини и тогава — прощавай навеки, велика идея! Второ, за да наеме някакъв превоз, човек би трябвало да знае най-малкото къде отива. Но в онзи момент именно това най-много го е карало да страда — наистина не е бил в състояние да определи и назове което и да било място. Защото в момента, когато би избрал някой град, цялото му начинание щеше да се превърне в собствените му очи в нещо нелепо и невъзможно — и той много добре го е знаел. Тъй де, какво ще прави тъкмо в тоя град и защо именно този, а не някой друг? Ce marechand336 ли ще търси? Но кой е този marechand? И тук изплуваше вторият, вече най-страшният въпрос. Всъщност за него нямаше нищо по-страшно от митичния marechand, по чиито дири тъй внезапно и слепешката се бе впуснал, всъщност най-много от всичко го беше страх да не би наистина да го намери. Не, по-добре просто да върви, просто да излезе на големия път и да поеме по него, без да мисли за нищо, поне докато може да не мисли за нищо. Големият път е нещо много-много дълго, нещо, на което не му се вижда краят — също като човешкия живот, също като човешката мечта. Големият път е идея. А каква идея е файтонът? Файтонът е край на идеята… Vive la grande de route337, пък каквото даде господ!