След неочакваната му среща с Лиза, която вече описах, той в още по-голям захлас продължи напред. Големият път минаваше на половин верста от Скворешники и странно — отначало дори не беше забелязал как е излязъл на него. В момента му бе просто невъзможно да разсъждава или поне що-годе ясно да съзнава каквото и да било. Ситният дъжд ту спираше, ту започваше отново, но той не го забелязваше. Не забеляза даже, че бе преметнал чантата през рамо и че така му беше станало по-леко. Изминал беше по тоя начин сигурно верста или верста и половина, когато изведнъж се спря и се огледа. Старият черен, изровен от коловозите път, с бели върби по края, се точеше отпред като безкрайна нишка; отдясно — гола равнина, стърнища; отляво — нисък храсталак, а отвъд него горичка. А нейде в далечината — едва забележима чертичка на отиващите малко косо железопътни релси и над нея пушекът на някакъв влак; но шумът на влака вече не се чуваше. На Степан Трофимович му стана малко чоглаво, но само за момент. И въздъхвайки съвсем безпредметно, постави чантата си до една върба и седна да почива. Сядайки, усети, че го побиват тръпки, и се загърна с шала; тутакси усети и дъжда и разтвори над главата си чадъра. В главата му с трескава бързина се редяха различни образи. „Lise, Lise — мислеше той, — а с нея и ce Maurice…338 Странни хора… Какъв ли е тоя пожар, и за какво говореха, и какви ли са тия убити?… Stasie сигурно още не е разбрала и още ме чака с кафето… На карти ли? Нима съм залагал живи хора на карти? Хм… у нас в Русия по време на тъй нареченото крепостно право… Ох, боже мой, ами Федка?“
Изведнъж ужасно се изплаши и взе да се оглежда: „Ами ако тоя Федка сега дебне зад някой храст; нали разправят, че шайката му върлувала по големия път? О, боже, ами тогава… Тогава ще му кажа цялата истина, че съм виновен… Че лично аз десет години съм страдал за него — повече, отколкото той през войниклъка, и… ще му дам портмонето си. Хм, j’ai en tout quarante roubles; il prendra les roubles et il me tuera de même.“339
От страх, кой знае защо, затвори чадъра и го сложи до себе си. В далечината, по пътя откъм града, се зададе някаква каруца и той впери тревожен поглед нататък.
„Grâce à Dieu340, каруца и се движи бавно — значи не е опасно. Тия слабосилни тукашни кончета… Винаги съм изтъквал значението на породата… Впрочем не аз. Пьотър Илич изтъкваше в клуба значението на породата, а пък аз тогава го вкарах на пики, et puis341… но какво е това там отзад… в каруцата май седи жена. Селянин и селянка — cela commence à être rassurant342. Жената е отзад, а той отпред — c’est très rassurant343. А зад каруцата върви вързана за рогата крава, c’est rassurant au plus haut degré.“344
Каруцата се изравни с него — беше яка, добре потегната селска каруца. Селянката седеше върху здраво натъпкан чувал, а селянинът — отпред, провесил крака откъм страната на Степан Трофимович. Отзад наистина се мъкнеше някаква вързана за рогата рижава крава. Селянинът и селянката с опулени очи гледаха Степан Трофимович, Степан Трофимович ги гледаше по същия начин, но когато го задминаха и се отдалечиха на двайсетина крачки, той чевръсто стана и забърза подире им. Много естествено, близо до каруцата се чувстваше по-сигурен и по-спокоен, но след като я догони, отново моментално забрави всичко и пак се унесе в накъсаните си мисли и представи. Крачеше напред и то се знае, не подозираше, че в тоя момент представлява за селянина и селянката най-загадъчното и най-интересното нещо, което изобщо може да се срещне по големия път.
— Не го вземайте за докачение, ваша милост, дето ще питам, ама що за човек сте вие? — не се стърпя най-сетне селянката, когато Степан Трофимович случайно и просто от разсеяност я беше погледнал. Беше около двайсет и седем годишно, яко женче, румено, чернооко и ласкаво усмихнато, зад червените му устни блестяха хубави бели зъби.