— Вие… мен ли питате? — някак натъжен се учуди Степан Трофимович.
— Гаче по търговската част си пада — самоуверено каза селянинът. Беше едър, четирийсетгодишен мъж с широко умно лице и голяма рижа брада.
— Не, не съм по търговската част, аз… аз… moi c’est autre chose345 — отби как да е въпроса Степан Трофимович и за всеки случай поизостана назад, тъй че сега вървеше редом с кравата.
— От господата, ще рече — реши селянинът, чувайки чуждата реч, и дръпна юздите.
— И ние това си викаме, на разходка трябва да сте излезли, а? — продължаваше да любопитства младата жена.
— Извинете… мен ли питате?
— Щото понякога изпадат и чужденци, по железницата идат, пък и ботушите ви не са май тъдявашни…
— Военни ботуши — важно и самодоволно се намеси селянинът.
— Не, аз не че съм военен, ами…
„Ама че любопитно женче — ядосваше се на ума си Степан Трофимович, — виж ги ти как ме разглеждат само… mais enfin…346 Най-странното е, че се чувствам сякаш виновен пред тях, а ни най-малко не съм виновен.“
Селянинът и селянката си пошушнаха нещо.
— Ние, ваша милост, може да ви откараме донейде, стига да искате, значи.
Степан Трофимович изведнъж се разбърза.
— Да, да, драги, с огромно удоволствие, защото много се изморих, само че как ще се кача?
„Чудна работа — помисли си той, — толкова време вървя с тая крава и наум да не ми дойде да ги помоля да ме качат… В тоя реален живот наистина има нещо характерно…“
Селянинът обаче все още не спираше коня.
— А вие като закъде, например? — осведоми се той малко недоверчиво.
Степан Трофимович не го разбра веднага.
— Ще рече, в Хатово?
— Хатово ли? Не, не точно в Хатово… И да ви кажа, не съм дотолкова запознат, макар да съм чувал.
— Село Хатово, село, има-няма на десет версти оттук се пада.
— Село? C’est charmant347, да, да, познато ми звучи… — Степан Трофимович продължаваше да крачи, а селяните все още не го качваха. И изведнъж го озари просто гениална догадка:
— Извинете, но вие да не би да ме смятате за… Моля ви се, аз си нося паспорта, аз съм професор, сиреч, ако щете, учител… но главен. Най-главният учител. Oui, c’est comme са qu’on peut traduire348. Аз много бих искал да се кача и… и ще ви купя цяла бутилка водка.
— Половин рубла, господине, пътят е тежък.
— Щото и ние да сме доволни, ваша милост — обади се селянката.
— Половин рубла? Хубаво, половин рубла да бъде. C’est encore mieux, j’ai en tout quarante roubles, mais…349
Селянинът спря, с общи усилия качиха Степан Трофимович в каруцата и го настаниха на чувала до селянката. Вихрените мисли и спомени не го напущаха. От време на време с учудване усещаше, че е някак ужасно разсеян и мислите му се мешат. Това съзнание за болезнено безсилие на ума му го измъчваше, ставаше му дори обидно.
— Тая крава… защо е така отзад? — попита той внезапно жената.
— Ама че питате, ваша милост, гаче не сте виждали — разсмя се жената.
— В града я купихме — намеси се селянинът, — добитъкът ни всичкият, речи, измря още пролетес; мор. Де що имаше добитък, всичкият изпука, половината, речи, не остана, па ти си троши главата!
И пак плесна с камшика затъналото в коловоза конче.
— Да, това се случва в Русия… и въобще, ние, русите… тъй де, случва се — не завърши Степан Трофимович.
— Че щом сте учител, що щете в Хатово? Или ще продължите нататък?
— Не, не че ще продължа… C’est-à-dire350 отивам при един търговец.
— Ще рече, в Спасов?
— Да, да, именно в Спасов. Впрочем, без значение.
— Щом сте за Спасов, с тия вашите ботушенца седмица има да тепате — засмя се селянката.
— Да, да, но и това е без значение, mes amies351, все едно — нетърпеливо прекъсна разговора Степан Трофимович.
„Ужасно любопитен народ; жената впрочем говори по-правилно от него и съм забелязал, че след деветнайсети февруари говорът им се е променил малко и… какво им влиза в работата за Спасов ли съм, или не съм за Спасов? Нали си плащам… какво са ме заврънкали?“
— Щом сте за Спасов, ще рече с парахода — не млъкваше селянинът.
— Дума да няма — намеси се въодушевено жената, — хванеш ли с коне край брега, има-няма трийсет версти ще върти човек.
— Четирийсет ще дойдат.
— Утре заран в два ще хванете парахода — в Устиево — заключи жената. Но Степан Трофимович упорито замълча. Замълчаха и разпитвачите му. Селянинът пошибваше кончето; от време на време си разменяха по някоя и друга дума с жената. Степан Трофимович задряма. И ужасно се учуди, когато селянката със смях го беше разбутала и изведнъж се видя в едно доста голямо село пред входа на някаква средно голяма къща — с три прозореца.