„Mais c’est une dame, et très comme il faut“363 — съвземаше се от нападението на Анисим Степан Трофимович и с един приятен интерес наблюдаваше съседката си, пътуващата книжарка, която впрочем пиеше чая си като селянка — отгризваше по малко от захарта и сърбаше от чинийката. „Ce petit morceau de sucre n’est rien…364 У нея има нещо благородно и независимо, а същевременно скромно. Le comme il fout tout pur365, но малко от по-друг тертип.“
Скоро научи от нея, че се казвала Софя Матвеевна Улитина, била от занаятчийско семейство и живеела всъщност в К., където имала сестра — вдовица. Самата тя също била вдовица — мъжът й, когото за прослужено време произвели от фелдфебел за подпоручик, загинал при Севастопол.
— Но вие сте още толкова млада, vous n’avez pas trente ans.366
— Трийсет и четири — усмихна се Софя Матвеевна.
— Какво, вие знаете и френски?
— Мъничко; като останах самичка, живях четири години в едно изискано семейство и там се понаучих от децата.
И му разказа, че като убили мъжа й, била осемнайсетгодишна и за известно време останала в Севастопол „като милосърдна сестра“, после живяла по разни места и ето че сега обикаля и продава евангелия.
— Mais, nom Dieu367, не бяхте ли вие, с която в града се случи една странна, дори много странна история?
Тя се изчерви; оказа се, че тъкмо тя е била.
— Ces vauriens, ces malheureux!…368 — почна той с разтреперан от възмущение глас; болезненият и омразен спомен накара сърцето му мъчително да се свие. И дори сякаш че се унесе за миг.
„Я, пак я няма — сепна се той, забелязвайки, че отново е изчезнала някъде. — Постоянно влиза-излиза, прави нещо; забелязвам дори, че е разтревожена… Bah, je deviens égoiste…“369
Степан Трофимович вдигна очи и отново видя Анисим, но тоя път обстановката беше станала просто заплашителна, стаята се беше напълнила със селяни, домъкнати, види се, от Анисим. Тук бяха и стопанинът на къщата, и селянинът с кравата, някакви други двама селяни (оказаха се собственици на кабриолети), някакъв дребен полупиян човечец, облечен по селски, но бръснат — с вид на изпаднал занаятчия, — и страшно приказлив. И всички говореха за него, за Степан Трофимович. Селянинът с кравата държеше на своето, твърдеше, че по брега се заобикаляло четирийсет версти и че непременно трябва с парахода. Полупияният занаятчия и стопанинът с жар му възразяваха:
— Щото, братче, на тяхно високоблагородие ще им е по-напряко през езерото с парахода, дума да няма; но параходът май ще махне вече да пътува.
— Ще пътува, ще пътува, още една неделя ще пътува — повече от всички се горещеше Анисим.
— Абе то той пътува, ама нередовно; щото я кое сме време, понякога, речи го, по три дни седи в Устиево.
— Утре ще е тука, утре в два часа тип-топ е тука. И още вечерта тип-топ сте в Спасов, ваша милост — излизаше от кожата си Анисим.
„Mais qu’est ce qu’il a cet homme?“370 — притесняваше се Степан Трофимович, очаквайки с трепет участта си.
Изстъпиха се селяните с кабриолетите и взеха да се пазарят: до Устиево било три рубли. Останалите викаха, че е на сметка, не е много, това било цената, че цяло лято все по толкова са вземали до Устиево.
— Но… тук също е хубаво… И аз не искам — рече уж да се обади Степан Трофимович.
— Тъй, тъй, ваша милост, добре го рекохте, в Спасов сега е дваж по-хубаво и Фьодор Матвеевич толкова ще ви се зарадва.
— Mon Dieu, mes amis371, всичко това е толкова неочаквано за мен.
Ето че най-сетне се върна и Софя Матвеевна. Но седна на пейката просто като убита и много тъжна.
— Никакъв Спасов, значи! — каза тя на стопанката.
— Какво, и вие ли сте за Спасов? — сепна се Степан Трофимович.
Оказа се, че една помешчица, Надежда Егоровна Светлицина, още от вчера й казала да я чака в Хатово и обещала да я закара до Спасов, ама ето че я нямало.
— Какво ще правя сега? — повтаряше си Софя Матвеевна.
— Mais, ma chère et nouvelle amie372, аз също мога да ви заведа не по-зле от помешчицата до това, как беше, до това село, за където се спазарих да ме закарат, а утре — сме заедно в Спасов.