— Мигар и вие сте за Спасов?
— Mais que faire, et je suis enchanté!373 С голяма радост ще ви закарам, те искат и аз вече ги пазарих… Кого от двамата пазарих! — ужасно се разбърза изведнъж за Спасов Степан Трофимович.
След четвърт час вече се качваха в покрития кабриолет: той беше много оживен и напълно доволен; тя — с торбата си и с благодарна усмивка на лицето до него. Анисим им помогна с качването.
— На добър час, ваша милост — не мирясваше той, — ама много ми стана драго, дето ви видях, ваша милост!
— Със здраве, драги, със здраве, довиждане.
— Пък като се видите с Фьодор Матвеич, ваша милост…
— Да, да, драги… Фьодор Петрович… хайде със здраве.
II
— Знаете ли, мила приятелко, ще ми позволите да ви наричам така, n’est-ce pas?374 — припряно започна Степан Трофимович, едва дочакал да потеглят. — Знаете ли, аз… J’aime le peuple, c’est indispensable, mais il me semble que je ne l’avais jamais vu de près. Stasie… cela va sans qu’elle est aussi du peuple… mais le vrai peuple375, сиреч истинският, дето е по големия път, изглежда, си няма друга работа, освен да разпитва закъде пътувам и защо… но да оставим обидите. Аз май говоря малко объркано, но това е, изглежда, от мойта прибързаност.
— Струва ми се, че сте болен — зорко, но с подобаваща почит се вглеждаше в него Софя Матвеевна.
— Не, не, като се завия, ми е добре, а въобще духа, дори доста силно духа, но няма да му обръщаме внимание. Главното е, че друго, друго исках да кажа. Chère et incomparable amie376, струва ми се, че сега съм почти щастлив, и причината сте вие. На мен щастието ми се отразява зле, защото незабавно почвам да опрощавам всичките си врагове…
— Че защо, това е много хубаво.
— Не винаги, cher innocente. L’Evangile… Voyez-vous, desor-main nou le prêcherons ensemble377, с удоволствие ще продавам вашите красиви книжки. Да, да, усещам, че това е наистина идея, quelque chose de très nouveaux dans ce genre378. Народът е религиозен, c’est admis379, но все още не познава Евангелието. Аз ще му го изложа… В едно устно изложение могат да се поправят грешките на тази чудесна книга, към която аз, разбира се, съм готов да се отнеса с изключително уважение. И пак ще бъда полезен, дори на големия път. Винаги съм бил полезен, винаги съм им го казвал, и на тях, et a cette chère ingrate…380 О, да простим, да простим, преди всичко да прощаваме — на всички и всякога… Да се надяваме, че и на нас ще ни простят. Да, защото всички са виновни един пред друг, всеки отделно взет е виновен. Всички са виновни!…
— Ах, че хубаво го казахте това!
— Да, да… Чувствам, че говоря много добре. Аз много добре ще им говоря, но, но кое беше главното, което исках да кажа? Непрекъснато се обърквам и забравям… Ще ми позволите ли да остана с вас? Чувствам, че вашият поглед и… наистина вашите маниери малко ме учудват: вие сте простодушна, говорите малко некултурно, пиете чая от чинийка… този ужасен навик със захарта! Но у вас има нещо прелестно и по чертите ви виждам… О, не се изчервявайте, не се бойте от мен като мъж. Chère et incorporable, pur moi une femme c’est tout381. Не мога да живея, ако нямам край себе си жена, но единствено край себе си… Ужасно, ужасно се обърках… Просто не мога да се сетя какво исках да кажа. О, блажен е оня, комуто бог винаги изпраща жената и… и ми се струва, че съм изпаднал в известна екзалтация. И на пътя можеш да срещнеш голямата идея! Да, това е, което исках да кажа, за идеята, добре, че най-после се сетих, защото непрекъснато забравям. И защо трябваше да тръгваме за някъде си? Там също беше хубаво, а тук cela devient trop froid. A propos, j’ai en tout quarante roubles et voila cet agrent382, вземете ги, вземете ги, аз не умея, ще ги изгубя, ще ми ги вземат и… Май че взе да ми се доспива и нещо ми се върти главата. Все се върти, върти, върти. О, колко сте добра, с какво ме завивате?
— Боя се, че ви е втресло, и ви завивам с одеялото си, а пък за парите аз бих…
— О, за бога, n’en parlons plus, parce que cela me fait mal383, о, колко сте добра!
Но след малко се умълча и много скоро се унесе в трескав, неспокоен сън. Коларският път, по който трябваше да изминат тия седемнайсет версти, не беше от най-равните и жестоко друсаше. Степан Трофимович постоянно се будеше, бързо се надигаше от възглавничката, която беше мушнала под главата му Софя Матвеевна, хващаше я за ръката и се осведомяваше: „Тук ли сте?“ — сякаш се опасяваше, че ще го изостави. Уверяваше я също така, че сънува някаква челюст със зъби, която зее насреща му, и това му е крайно противно. Софя Матвеевна изпитваше голямо безпокойство за него.
375
Аз обичам народа, това е необходимо, но имам чувството, че никога не съм го виждал отблизо. Настася… дума да не става, че и тя е от народа… но истинският народ (фр.).
382
Става твърде студено. Апропо, аз имам всичко четирийсет рубли, ето ви ги тия пари (фр.).