Кабриолетът спря пред една голяма къща с четири прозореца и с пристройка за живеене в двора. Степан Трофимович, който беше се събудил, побърза да влезе и мина направо във втората, най-просторната и най-хубавата стая на къщата. Все още сънената му физиономия беше придобила извънредно загрижен израз. Веднага обясни на стопанката — висока и яка четирийсетгодишна жена, с много черни коси и, кажи-речи, мустаката, че иска да му се предостави цялата стая „и стаята да се затвори и никой повече да не се пуска, parce que nous avons à parler“.
— Oui, j’ai beaucoup à vous dire, chère amie384. Ще платя, ще платя! — отпъждаше той стопанката, размахвайки ръце.
Говореше бързо, но езикът някак не го слушаше. Стопанката неприветливо го изслуша, но все пак даде съгласието си, макар и с едно мълчание, в което се усещаше някаква заплаха. Той обаче нищо не беше забелязал и припряно (ужасно бързаше) поиска да ги оставят сами и веднага, колкото се може по-скоро, „без никакво разтакане“ да им донесе обяд.
Тук вече мустакатата жена не издържа.
— Това не ви е хан, господине, не готвим обяд за пътници. Раци да ви сваря или самовара да стъкна — това може, а друго нищо нямаме. Прясна риба ще има чак утре.
Но Степан Трофимович пак размаха ръце, гневно и нетърпеливо повтаряйки: „Ще платя, само по-бързо, по-бързо!“ Разбраха се за рибена чорба и печена кокошка; стопанката заяви, че в цялото село не може да се намери кокошка; впрочем накрая се съгласи да иде да потърси; но с такъв вид, сякаш му правеше необикновена услуга.
Щом тя излезе, Степан Трофимович седна на дивана и настани до себе си Софя Матвеевна. В стаята имаше и диван, кресла, но състоянието им беше направо ужасно. Изобщо цялата тая доста просторна стая (преградена в единия край, където беше леглото) с жълтите си, вехти и изпокъсани тапети, с ужасните си митологични литографии по стените, с дългата редица икони и легените с медни похлупаци край вратата, с цялата си странна и разностилна мебел представляваше една твърде неугледна смесица на градска и селска наредба. Но той дори не беше погледнал всичко това, не беше забелязал дори огромното езеро, което се виждаше през прозореца на около двеста метра от къщата.
— Най-сетне сме сами и няма да пуснем никого! Искам да ви разкажа всичко, всичко от самото начало.
Крайно обезпокоената Софя Матвеевна го спря:
— Не знам дали знаете, Степан Трофимович…
— Comment, vous savez déjà mon nom?385 — усмихна се той радостно.
— Чух го одеве от Анисим Иванович, като си приказвахте. А от своя страна ще се осмеля да ви кажа, че…
И тя бързешком, постоянно поглеждайки към вратата, да не би да ги чуят — му зашепна, че това село е просто страшна работа. Че тукашните селяни, макар и да са рибари, но главният им поминък е да дерат по три кожи от пътниците през лятото. Селото е встрани от пътя и хората идват тук само заради дето спира параходът и че когато параходът не дойде, — а пък той, развали ли се малко времето, за нищо на света не идва, — се събират хора от по няколко дни и всички къщи в селото се претъпкват, а стопаните само това и чакат; и затова за всяко нещо дерат по три кожи, а пък тъкмо техният хазяин е ужасно надут и се държи на голямо, защото е страшно богат за тука — само мрежите му стрували хилядо рубли.
Степан Трофимович гледаше необикновено оживеното лице на Софя Матвеевна едва ли не с укор и няколко пъти се опитваше да я спре с жест. Но тя не спря, дордето не се доизказа. Излезе, че веднъж вече била тук през лятото с една „много благородна госпожа“ от града и също останали да нощуват, тъй като параходът не идвал цели два дни, и такива неприятности си имали, че просто не е за приказка. „Ето на, вие примерно, Степан Трофимович, благоволихте да се разпоредите тая стая да е само за вас… Казвам ви го, щото да сте предупреден… А в оттатъшната стая вече има други пътници, един възрастен човек, един младеж и някаква госпожа с деца, а утре до два часа цялата къща ще се напълни, защото параходът, като не е идвал два дни, утре няма как да не дойде. И за отделната стая, значи, и задето поискахте да ви направят обяд, и дето ще трябва да връщат други пътници, толкова ще ви поискат, дето и в столиците не се е чувало…“
Но той страдаше, страдаше искрено:
— Assez, mon enfant386, моля ви; nous avons notre argent, et après — et après le bon Dieu[Ние имаме пари, а после — добър е господ (фр.).]. И дори се учудвам, че вие с вашите възвишени разбирания… Assez, assez, vous me tourmentez387 — каза той истерично, — пред нас е цялото ни бъдеще, а вие… вие ме плашите за нашето бъдеще…
И тутакси се впусна да й излага цялата си история толкова припряно, че отначало дори беше трудно да се разбере нещо. Всичко това продължи много дълго. Поднесоха им рибената чорба, поднесоха им кокошката, поднесоха им най-сетне и самовара, а той говореше ли, говореше… Получаваше се малко странно, но и някак болезнено, но той си беше и болен. Това бе един внезапен изблик на духовните му сили, който много естествено впоследствие незабавно щеше да се превърне в пълен упадък на силите на и бездруго отслабналия вече организъм; Софя Матвеевна много добре го разбираше, беше й мъчно, но не можеше да направи нищо. Той започна, кажи-речи, от детството си, когато „с чисто сърце тичал по ливадите“; след около час едва се бе добрал до двете си женитби и берлинския си живот. Аз впрочем не бих му се присмял. Във всичко това за него наистина е имало нещо върховно и казано на съвременен език — почти борба за съществувание. Виждал е пред себе си онази, която е избрал вече за своя спътница в предстоящия му път, и е бързал, тъй да се каже, да я просвети. Как би могъл да допусне наистина неведението й относно неговата гениалност все още да продължава… Може би е преувеличавал качествата на Софя Матвеевна, но изборът е бил вече направен. Той не можеше без жени. Макар ясно да виждаше по лицето й, че почти нищо не разбира, та дори най-капиталното.
384
Защото имаме да си поприказваме. — Да, аз имам да ви кажа много работи, скъпа приятелко (фр.).