— Моля ви, отче, непременно да останете с болния — побърза да спре преоблеклия се вече свещеник Варвара Петровна. — И много ви моля, щом поднесат чая, незабавно да побеседвате с него за божественото, за да укрепите вярата му.
Свещеникът заговори. Всички бяха насядали около постелята на болния.
— В нашето греховно време — плавно започна свещеникът с чашата чай в ръцете — вярата във всевишния е единственото убежище на човешкия род от житейските скърби и изпитания, тъй както и упованието във вечното блаженство, което ще получат праведниците…
Степан Трофимович изведнъж сякаш живна; тънка усмивка се плъзна по устните му.
— Mon père, je vous remercie, et vous êtes bien bon, mais…415
— Никакво mais, никакво mais! — възкликна Варвара Петровна, скачайки от стола. — Отче — обърна се тя към свещеника, — това е такъв човек, такъв човек… че след един час пак ще трябва да го изповядвате! Такъв човек е той!
Степан Трофимович сдържано се усмихна.
— Мили приятели — каза той, — на мен бог ми е нужен дори само поради това, че е единственото същество, което може да се обича вечно…
Дали наистина беше станал вярващ, или пък величествената церемония на току-що завършилото тайнство бе потресла и възбудила художествената възприемчивост на натурата му, но той твърдо и, както разправят, с дълбоко чувство произнесъл няколко думи в пълен разрез с много от предишните си убеждения.
— Моето безсмъртие е необходимо дори само поради това, че бог няма да пожелае да извърши неправда и окончателно да угаси огъня на пламналата в сърцето ми любов към него. Има ли нещо по-скъпо от любовта? Любовта стои над битието, любовта е венецът на битието и как е възможно битието да не й е подвластно? Нима е възможно, щом веднъж съм го обикнал и щом съм се зарадвал на тази си любов, той да угаси в мен и радостта ми, и да ни превърне в нула? Ако има бог — аз съм безсмъртен! Voila ma profession de foi.416
— Има бог, Степан Трофимович, уверявам ви, че има — умоляваше го Варвара Петровна. — Отречете се, поне веднъж в живота си зарежете всичките си глупости! (Тя, види се, не беше схванала добре неговото profession de foi.)
— Друже мой — въодушевяваше се той все повече и повече, макар че гласът му често да пресекваше, — друже мой, когато разбрах това… за другата буза… веднага разбрах и още нещо… J’ai menti toute ma vie417, цял живот, цял живот! Бих искал… впрочем утре… Утре всички тръгваме.
Варвара Петровна заплака. Очите му търсеха някого.
— Ето я, тук е! — хвана тя за ръката Софя Матвеевна и я побутна към него.
— О, много бих искал отново да живея! — възкликна той с внезапен прилив на енергия. — Всяка минута, всеки миг от живота на човека трябва да бъдат блаженство за него… трябва, непременно трябва! И е дълг на самия човек да направи, че да е тъй; това е законът на човека — скритият, но непременно съществуващ… О, бих искал да видя Петруша… и всички тях… и Шатов!
Ще отбележа, че нито Даря Павловна, нито Варвара Петровна, и дори Залцфиш, който последен беше дошъл от града, все още не знаеха за Шатов.
Степан Трофимович изпадаше във все по-голямо и по-голямо болезнено и непосилно за него вълнение.
— Дори едничката вечна мисъл, че съществува нещо безкрайно по-справедливо и по-щастливо от мен, ме преизпълва с безкрайно умиление и слава — о, да, който и да съм, каквото и да съм направил! На човек много повече от собственото му щастие му е необходимо да знае и всеки миг да вярва, че там нейде съществува онова най-съвършеното, най-спокойното щастие за всеки и за всичко… Целият закон на човешкото битие се състои само в това, човек винаги да може да се преклони пред безкрайно великото. Лишени от безкрайно великото, хората няма да поискат да живеят и в отчаяние ще умрат. Безпределното и безкрайното са тъй необходими на човека, както и тази малка планета, на която живее… Мили мои приятели, всички, всички: да живее Великата Мисъл! Вечната, безпределна Мисъл! Всеки човек, който и да е той, трябва да се преклони пред Великата Мисъл. Дори на най-глупавия човек му е нужно поне нещо велико. Петруша… О, как бих искал отново да го видя! Те не знаят, не знаят, че и у тях гори същата тази вечна Велика Мисъл!
Доктор Залцфиш отсъствал по време на церемонията. Като видял какво става, изпаднал в ужас и разгонил всички, настоявайки да не тревожат повече болния.
Степан Трофимович почина три дни по-късно, но вече в пълно безсъзнание. Някак съвсем тихо угасна като догаряща свещ. Варвара Петровна го опя на самото място и пренесе тялото на нещастния си приятел в Скворешники. Гробът му в църковния двор е вече покрит с мраморна плоча. Надписът и желязната ограда са отложени за пролетта.