Миналата година и аз като Херцен се записах за гражданин на кантона Ури419, и това никой не го знае. Купих вече там една малка къщичка. Имам още дванайсет хиляди рубли; ще заминем и вечно ще живеем там. Не ща никога никъде да ходя.
Мястото е много скучно, клисура; планините ограничават погледа и мисълта. Много мрачно. Аз само защото се продаваше малката къща. Ако не ви хареса, ще я продадем и ще купя друга на друго място.
Не съм здрав, но се надявам с тамошния въздух да се избавя от халюцинациите. Това е физически; а нравственото — вие всичко знаете; дали наистина всичко?
Разказвал съм ви много за живота си. Но не всичко. Дори на вас — не всичко! Впрочем потвърждавам, че по съвест съм виновен за смъртта на жена си. Не съм ви виждал след това и затова го потвърждавам. Виновен съм и пред Лизавета Николаевна; но това го знаете; това вие почти точно го предсказахте.
По-добре не идвайте. Това, дето ви викам при себе си, е страшна низост. Пък и защо да се погребвате заедно с мен? На мен сте ми мила, изпадайки в печал, ми беше хубаво край вас: единствено пред вас можех да говоря гласно за себе си. От това не следва нищо. Вие сама си избрахте да ми бъдете «болногледачка» — изразът е ваш; защо такава жертва? Вникнете в друго: не ми е жал за вас, щом ви викам, и не ви уважавам, щом ви чакам. А пък ви викам и чакам впрочем. Във всеки случай отговорът ви ми е нужен, тъй като трябва много бързо да се заминава. В такъв случай ще замина сам.
В Ури не очаквам нищо; просто заминавам. Не съм избирал нарочно мрачно място. С Русия не ме свързва нищо — всичко в нея ми е чуждо, както и навсякъде. Вярно, че не обичам да живея в нея повече, отколкото на друго място; но и в нея не можах да намразя нищо!
Опитах си силите навред. Вие ме посъветвахте, «за да позная себе си». При пробите, които правих за себе си и за показ, по същия начин, както и през целия ми живот, те се оказаха безпределни. Пред очите ви понесох плесницата на брат ви; признах публично брака си. Но в какво да вложа тия сили — това е, което никога не съм виждал, не виждам и сега, въпреки че в Швейцария ме окуражавахте и аз ви бях повярвал. По същия начин, както и преди, мога да поискам да направя добро дело и изпитвам удоволствие от това; веднага пожелавам нещо зло и пак изпитвам удоволствие. Но и едното, и другото чувство винаги са твърде хилави, както и преди — и никога не биват силни. Желанията ми са твърде немощни; не могат да ме ръководят. Реката може да се преплува върху дъска, но с треска не може. Това е, за да не си помислите, че отивам в Ури с някакви надежди.
Както и преди, не обвинявам никого. Опитвах да се отдам на разврат и изтощих силите си в него; но не обичам разврата, не съм го искал. Напоследък вие ме наблюдавахте. Знаете ли, че ме беше яд дори на нашите нихилисти, от завист за техните надежди? Но вие напразно се страхувате: не бих могъл да тръгна с тях, защото не споделях нищо тяхно. А тъй, за смях, от яд също не можех, и не защото ме е страх от присмеха — присмехът не може да ме уплаши, — а защото все пак имам навиците на порядъчен човек и ме беше гнус. Но ако изпитвах повече злоба и завист, бих тръгнал може би с тях. Съдете до каква степен ми е било леко и колко съм се люшкал насам и натам!
Мили друже, нежно и великодушно създание, аз ви разгадах! Може би мечтаете да ми дадете толкова любов, да излеете върху ми толкова прекрасно от прекрасната си душа, че се надявате по този начин да поставите пред мене цел? Не, по-добре да сте по-предпазлива: любовта ми ще бъде тъй повърхностна, какъвто съм аз самият, а вие ще бъдете нещастна. Брат ви ми казваше, че онзи, който губи връзката със своята земя, губи и боговете си, тоест всичките си цели. За всичко може да се спори до безкрайност, но от мен се излива единствено и само отрицание без всякакво великодушие и сила. Дори отрицание не се излъчва. Всичко и винаги е повърхностно и вяло. Великодушният Кирилов не понесе идеята си и се застреля; но нали аз виждам, че великодушието му идваше от болния му разсъдък. Никога не мога да си изгубя ума и никога не мога да повярвам в идеята до такава степен, както той. Дори да се заема с идеята, не мога до такава степен. Никога, никога не мога да се застрелям!
Знам, че би трябвало да се самоубия, да очистя земята от себе си като от подло насекомо; не се боя от самоубийството, защото се боя да проявя великодушие. Знам, че и това ще бъде измама — последната измама в безкрайната поредица от измами. Каква полза да излъжеш себе си, само и само да се направиш на великодушен? Никога не мога да изпитам негодувание и срам, а значи — и отчаяние.
419