Положени са извънредно много усилия, за да се установят прототиповете на героите на „Бесове“. Това е все във връзка с тезата за „романа-памфлет“, преследващ определени и злободневни политически цели. Но дори такива герои като Степан Трофимович Верховенски и Пьотър Степанович Верховенски, които фигурират в подготвителните материали с имената на реални лица, респективно Грановски и Нечаев, се оказват надарени с чертите на други лица. Така Степан Трофимович носи чертите и на редица други либерали-западници от 40-те години — А. И. Херцен, Б. Н. Чичерин, В. Ф. Корш, С. Ф. Дуров и дори на самия Тургенев (в отношенията на Степан Трофимович и Варвара Петровна има известна аналогия с отношенията на Тургенев и Полина Виардо). Пьотър Степанович Верховенски от своя страна освен Нечаев има за свой прототип и редица другари на Достоевски от кръжока на Петрашевски — и Николай Спешнев, и Р. А. Черносвит (смятан от петрашевци за провокатор), и самия Петрашевски. Николай Ставрогин е и анархистът Михаил Бакунин, и декабристът Михаил Лунин, и в много голяма степен (дори по външен образ) петрашевецът Николай Спешнев. Прототип на Иван Шатов е убитият от нечаевци студент И. И. Иванов, но явно само по съдба. Инак Шатов напомня твърде много В. И. Келсиев, К. Е. Голубьов, Н. Я. Данилевски, П. И. Огородников. Кирилов кореспондира с личността и съдбата на петрашевеца К. И. Тимковски, самоубилия се артилерийски офицер П. И. Краснопевцев и донякъде Николай Спешнев (с неговия антропотеизъм). Тази многоликост на героя у Достоевски, изобщо връзката „художествен образ — прототип“ у Достоевски намира до голяма степен обяснение в теорията на М. М. Бахтин за „идеята-прототип“ и „идеята-художествен образ“ в полифоничния роман на Достоевски (вж. М. М. Бахтин, „Проблеми поэтики Достоевского“, М., 1972). Така стои въпросът и с останалите по-второстепенни герои: у Шигальов — черти на В. А. Зайцев, П. Н. Ткачов, В. Ф. Орлов, Г. П. Енишерлов, все известни навремето теоретици на народничеството; у Липутин — на нихилистите И. Н. Лихутин и П. Г. Успенски (участник в убийството на Иванов), но и на критика А. П. Милюков; у Виргински — на двамата нечаевци П. Г. Успенски и А. К. Кузнецов; имат свои повече или по-малко близки прототипове и Варвара Петров на — А. О. Смирнова-Россет, бивша губернаторша в Калуга и С.-Петербург; капитан Лебядкин — третостепенния белетрист П. Н. Горски; Фон Лембке и жена му, Юлия Михайловна — бившия губернатор на Твер П. Т. Баранов и жена му А. А. Баранова (Василчикова); чиновник Блюм — чиновника за специални поръчения в тверското губернаторство Н. Г. Левентал; прапоршчик Еркел — нечаевец Н. Н. Николаев; Федка Каторжника — каторжник Куликов, познат от „Записки от Мъртвия дом“; „познавачът на руския народ“ Толкаченко има много общо с И. Г. Прижов. Особено важен е въпросът за прототипа на писателя Кармазинов, защото с него се свързва името на И. С. Тургенев, а при това Кармазинов е единственият герой на романа, у когото няма дори намек за нещо човешко. Образът представлява чиста карикатура на известен писател, който примира от суетност, кокетничи с младежта и по същество не се интересува нито от Русия, нито от русите — от нищо освен от себе си. Романът наистина дава много основания да се смята, че прототип на Кармазинов е И. С. Тургенев. Това се дължи на обстоятелството, че двамата писатели имат коренно различни възгледи както върху обществения живот, така и по въпросите на литературата. Освен това помежду им съществува лична вражда, която не е била тайна за никого.
В. Р.