— Един момент… — викна от другата стая Степан Трофимович — ето ме пак тук!
— А, преоблекли сте се! — огледа го тя насмешливо. (Беше си метнал сюртука върху пижамата.) — Тъй наистина по ще прилича на приказката ни. Че седнете най-сетне де, моля ви.
Обясни му всичко наведнъж, троснато и убедително. Намекна и за осемте хиляди, които донемайкъде му трябваха. Подробно разправи за зестрата. Степан Трофимович се пулеше и трепереше. Чуваше всичко, но май не го схващаше. Понечваше да каже нещо, но гласът му пресекваше. Знаеше само, че всичко ще стане, както казва тя, че да възразява и да не се съгласява, е празна работа и че той е вече безвъзвратно един женен човек.
— Mais, ma bonne amie! За трети път и на моята възраст… и за такова дете! — проговори той най-накрая. — Mais c’est une enfant!70
— Дете на двайсет години, слава богу! Не въртете очи, моля ви, не се намирате на сцената. Вие сте много умен и учен, но нищичко не разбирате от живота, подире ви постоянно трябва да върви бавачка. Какво ще стане с вас, като умра? А тя ще ви бъде добра бавачка; тя е момиче скромно, сигурно, разумно; освен това и аз съм тука, няма да умра веднага, я. Тя е къщовница, кротка като ангел. Тая щастлива мисъл ми е идвала още в Швейцария. Разбирате ли вие, щом самата аз ви го казвам, че е кротка като ангел! — викна тя изведнъж яростно. — У вас е мръсно, тя ще въведе чистота, ред, всичко ще свети като огледало… Ама вие какво, да не си въобразявате, че с такова съкровище трябва да седна да ви моля, да ви изреждам изгодите, да ви сватосвам! Ами че вие би трябвало на колене… О, вятърничав, вятърничав, малодушен човек!
— Но… аз съм вече старец!
— Какво са вашите петдесет и три години! Петдесет години не са краят, а половината на живота. Вие сте красив мъж и го знаете. Знаете също как ви уважава. Ще взема да умра, какво ще стане с нея? А с вас — и тя ще е спокойна, и аз ще съм спокойна. Вие сте човек с положение, име, добро сърце; ще получавате издръжката си, която аз считам за свой дълг. Вие може би ще я спасите, ще я спасите! Във всеки случай ще й направите чест. Ще я подготвите за живота, ще й развиете чувствата, ще й насочите мислите. Малцина ли загиват сега, защото им са зле насочени мислите. Тъкмо ще успеете да завършите и съчинението си и отведнъж ще напомните за себе си.
— Аз тъкмо — избъбри той, вече подкупен от хитрото ласкателство на Варвара Петровна, — аз тъкмо се каня сега да се заловя с моите „Разкази из испанската история“…71
— Ето, виждате ли, тъкмо навреме.
— Но… тя? Казали ли сте й!
— За нея не се безпокойте, пък и няма какво да любопитствате. Разбира се, ще трябва вие лично да я помолите, да я измолите да ви окаже чест, разбрахте ли ме? Но не се безпокойте, и аз ще съм тука. Освен това вие я обичате…
На Степан Трофимович му се зави свят; стените се завъртяха. Тук се криеше една страшна идея, с която той никак не можеше да се справи.
— Excellente amie! — разтрепера се изведнъж гласът му. — Аз… аз никога не съм можел да си представя, че вие ще решите да ме дадете… на друга… жена!
— Вие не сте мома, Степан Трофимович; само момите ги дават, а вие самичък се жените — ядно отсече Варвара Петровна.
— Oui, j’ai pris un mot pour un autre. Mais… c’est égal72 — вторачи се той в нея отнесено.
— Виждам, че c’est égal — презрително процеди тя, — господи! Че той припадна! Настася, Настася! Вода!
Но до вода не стигна. Той се съвзе, Варвара Петровна взе чадърчето си.
— Виждам, че сега с вас не може да се говори…
— Oui, oui, je suis incapable.73
— Но до утре ще сте отпочинали и обмислили. Стойте си вкъщи, ако се случи нещо, обадете ми, та макар и посред нощ. Писма не пишете, няма и да ги чета. Утре по същото време пак ще дойда, за окончателен отговор и се надявам, че ще бъде задоволителен. Погрижете се да няма никого и да няма боклук, че то на какво прилича това? Настася, Настася!
Разбира се, на другия ден той се беше съгласил; пък и не можеше да не се съгласи. Тук имаше едно особено обстоятелство…
VIII
Тъй нареченото имение на Степан Трофимович (от петдесет души, според както се броеше по-рано, и в съседство със Скворешники) изобщо не беше негово, а на първата му жена, а сега следователно на техния син Пьотър Степанович Верховенски. Степан Трофимович само опекунстваше, а впоследствие, когато пилето се опери, управляваше имението от негово име по пълномощие. Сделката беше изгодна за момъка; получаваше от баща си годишно около хиляда рубли уж приход от имението, макар че при новия ред то не даваше и петстотин, а може и по-малко. Един господ знае как се бяха установили подобни отношения. Впрочем цялата тази хилядарка я пращаше Варвара Петровна, а Степан Трофимович и с една рубла не участваше в нея. Напротив, целият приход от имотеца слагаше в джоба си и освен това го беше напълно разорил, давайки го под наем на някакъв предприемач, и тайно от Варвара Петровна, продавайки за сеч гората, тоест главната му ценност. Цялата струваше най-малкото осем хиляди, а беше взел за нея само пет. Но понякога твърде много губеше на карти в клуба, а да иска от Варвара Петровна, се страхуваше. Тя просто скърцаше със зъби, когато накрая научи всичко това. И сега синчето най-внезапно съобщаваше, че си пристига и на всяка цена иска да продаде своите владения, а на баща си нареждаше без разтакане да се погрижи за продажбата. Много ясно, че при своето благородство и безкористие на Степан Трофимович му беше станало съвестно пред ce cher enfant74, което за последен път беше виждал преди цели девет години (като студент в Петербург). Първоначално цялото имение би могло да струва тринайсет или четиринайсет хиляди, сега едва ли някой би дал за него и пет. Несъмнено въз основа на формалното пълномощно Степан Трофимович имаше пълното право да продаде гората и слагайки в сметката хилядата рубли, които толкова години най-акуратно се изпращаха уж че годишен приход (нещо невъзможно), би могъл значително да си облекчи положението. Но Степан Трофимович беше благороден и имаше висши стремежи. Дошла му беше наум една удивително красива мисъл: когато Петруша си дойде, най-неочаквано и благородно да постави на масата най-големия maximum на цената, тоест дори петнайсет хиляди, без ни най-малкия намек за изпращаните досега суми, и силно-силно, със сълзи на очи, да притисне до гърдите си ce cher fils75, с което да приключат всички сметки. Предпазливо и издалеч бе почнал да разгръща тая картинка пред Варвара Петровна. Намеквал бе даже, че това щяло да придаде някакъв особен, благороден оттенък на тяхната дружеска връзка… на „идеята“ им. Това би поставило в такава безкористна и великодушна светлина някогашните бащи и някогашните хора изобщо в сравнение с новата лекомислена и социална младеж. И още много неща бе говорил, но Варвара Петровна си мълчеше. Накрая сухо бе заявила, че е съгласна да купи земята им и ще даде за нея maximum цена, тоест шест, седем хиляди (а и за четири можеше да се купи). За останалите осем хиляди, които бяха хвръкнали с гората, не каза и дума.
71