Това се беше случило месец преди сватосването. Степан Трофимович беше поразен и взе да се замисля. По-рано все още съществуваше надеждата, че синчето май изобщо няма да си дойде — тъй би могъл да каже впрочем страничен човек, а самият Степан Трофимович като баща с негодувание би отхвърлил дори мисълта за подобна надежда. Както и да е, но до тоя момент за Петруша до нас дохождаха все едни такива странни слухове. Отначало, когато преди шест години завърши университета, той се шматкаше без работа в Петербург. Внезапно се получи известие, че бил участвал в съставянето на някаква анонимна прокламация и е привлечен под отговорност. После, че били го видели в странство, в Швейцария, в Женева — ще рече забягнал.
— Чудно ми е всичко това — проповядваше ни тогава Степан Трофимович, страшно сконфузено. Петруша c’est une si pauvre tête76! Той е добър, благороден, много чувствителен и толкова му се зарадвах тогава, в Петербург, сравнявайки го със съвременната младеж, но c’est un pauvre sire tout de même77. И, знаете ли, все от тая недоизмътеност, сантименталност! Тях ги пленява не реализмът, а сантименталната, идеалната страна на социализма, тъй да се каже, неговият религиозен оттенък, неговата поезия… по чужда гайда, разбира се. Хубаво, ами аз, аз накъде? Толкова врагове имам тук, там още повече, ще го припишат на бащиното влияние… Боже! Петруша — и деец! В какви времена живеем!
Петруша впрочем много скоро съобщи точния си адрес в Швейцария, за да му пратят редовната парична вноска: ще рече, не беше съвсем емигрант. И ето че сега, след четири години в странство, внезапно отново се появява в отечеството и известява за скорошното си пристигане: ще рече, не е бил обвинен в нищо. Не стига туй, ами някой сякаш го подкрепяше и покровителстваше. Сега пишеше от Южна Русия, където изпълнявал нечие частно, но важно поръчение и вършел там нещо. Всичко това беше чудесно, но откъде все пак да се вземат останалите седем-осем хиляди, та да се стъкми един приличен maximum цена за имението? Ами ако се вдигне шум и вместо величествената картина се стигне до съд? Нещо подсказваше на Степан Трофимович, че сантименталният Петруша няма да пренебрегне интересите си. „Забелязал съм, че, кой знае защо — прошушна ми тогава веднъж Степан Трофимович, — кой знае защо, всички тия отчаяни социалисти и комунисти са същевременно и невероятни скъперници, интересчии и собственици и дори нещо повече, колкото по-голям социалист е, колкото по-далеч отива, толкова повече държи на собствеността си… защо ли е тъй? Дали не е пак от сантименталност.“ Не знам имали истина в тази забележка на Степан Трофимович; зная само, че Петруша разполагаше с някои сведения за продажбата на гората и прочие, а Степан Трофимович знаеше, че той разполага с тия сведения. Случвало ми се е също да чета писмата на Петруша до баща му; пишеше донемайкъде рядко, веднъж на годината, дори още по-рядко. Само в последно време, уведомявайки за предстоящото си пристигане, прати две писма почти едно подир друго. Всичките му писма бяха кратки, сухи, състояха се единствено само от разпореждания, и тъй като бащата и синът още от Петербург бяха по модата, на ти, и писмата на Петруша определено имаха характера на ония старинни предписания, които едновремешните помешчици пращаха от столицата до крепостните си, поставени да управляват именията им. И ето че тия осем хиляди, които оправяха цялата работа, внезапно изскачат от предложението на Варвара Петровна, при което тя ясно дава да се разбере, че от никъде другаде не могат да изскочат. Разбира се, че Степан Трофимович се беше съгласил.