Пратил бе да ме повикат още щом си беше отишла, а за всички останали заключи вратата за целия ден. То се знае, поплака си, много и хубаво говори, много и силно се отклоняваше, направи случайно един каламбур и остана доволен от него, после дойде една лека холерина — с една дума, всичко мина по реда си. След което измъкна портрета на своето починало отпреди двайсет години немкинче и жално взе да нарежда: „Ще ми простиш ли ти на мен?“ Въобще беше някак изкарай от релсите. От мъка дори посръбнахме малко. Впрочем той скоро и сладко заспа. На сутринта майсторски си върза връзката, грижливо се облече и час по час ходеше да се гледа пред огледалото. Напарфюмира кърпичката си, впрочем едва-едва, и щом видя през прозореца Варвара Петровна, бързо взе друга кърпичка, а напарфюмираната скри под възглавницата.
— Ами чудесно! — похвали го Варвара Петровна, изслушвайки неговото съгласие. — Първо, благородна решителност, а, второ, вслушали сте се в гласа на разума, в който вие твърде рядко се вслушвате, решавайки личните си работи. Впрочем няма какво да се бърза — прибави тя, разглеждайки бялата му връзка — засега си мълчете, и аз ще мълча. Наближава рожденият ви ден; ще дойдем заедно с нея. Ще дадете един вечерен чай и ви моля, без пиене и мезета; впрочем аз ще наредя всичко. Поканете приятелите си — впрочем заедно ще направим подбора. Предния ден ще поговорите с нея, ако се наложи, а вечерта у вас не че ще го обявяваме или ще правим някакъв годеж, а само тъй, ще намекнем, или ще дадем да се разбере, без всякакви тържествености. Пък след седмица-две и сватбата, по възможност без всякакъв шум… Даже вие двамата може да заминете за известно време веднага след венчавката, та макар в Москва например. Може и аз да дойда с вас… А главното, дотогава мълчете.
Степан Трофимович беше озадачен. Понечи да каже, че му е невъзможно тъй, че все трябва да поговори някак с годеницата, но Варвара Петровна нервно се нахвърли върху него:
— Това пък защо? Първо, все още може би нищо няма да стане…
— Как няма да стане! — измърмори младоженецът, вече напълно съсипан.
— Така. Ще видя… А впрочем всичко ще стане, както съм казала, и не се тревожете, самата аз ще я подготвя. Вие няма какво да се бъркате. Всичко необходимо ще бъде казано и направено, а вие няма какво да се бъркате. Защо? В ролята на какъв? И никакво ходене, никакво писане на писма. И никому нищо, моля ви. И аз ще си мълча.
Тя направо не желаеше да се обясняват и си отиде явно разстроена. Види се, прекомерната готовност на Степан Трофимович я беше поразила. Уви, той направо не разбираше своето положение и още не си представяше нещата от друга гледна точка. Напротив, у него се появи някакъв нов тон, нещо победоносно и лекомислено. Той се перчеше.
— Това ми харесва! — възклицаваше той, заставайки пред мен с разперени ръце. — Чухте ли? Тя иска да ме докара дотам, че най-накрая да се откажа. Ами че аз също мога да изгубя търпение и… да се откажа! „Стойте мирен и няма какво да търсите там“, но защо в края на краищата непременно трябва да се женя? Само защото на нея й хрумнала една смешна фантазия? Но аз съм сериозен човек и мога да не пожелая да се подчиня на празните фантазии на една неуравновесена жена! Аз си имам задължения към моя син… и към самия себе си! Аз правя жертва — разбира ли го тя това? Аз може би затова и се съгласих, защото ми е опротивял животът и ми е все едно. Но тя може да ме нервира и тогава няма да ми бъде все едно; ще се обидя и ще се откажа. Et enfin le radicule…78 Какво ще кажат в клуба? Какво ще каже Липутин? „Все още може би нищо няма да стане“ — как ви се вижда! Но това е върхът. Това е вече… какво е това? Je suis un forçat, un Badinguet79, un80 притиснат до стената човек!…
79