И същевременно някакво капризно задоволство, нещо игриво-лекомислено прозираше сред всички тия жални възклицания. Вечерта пак пийнахме.
Глава трета
Чужди грехове
I
Мина около седмица и работата взе малко да се пораздвижва.
Мимоходом ще отбележа, че през тая проклета седмица изкарах голямо тегло, бидейки почти неотлъчно край единия ми сгоден приятел, в качеството си на негов най-близък конфидент81. Тежеше му главно срамът, макар през тая седмица с никого да се не бяхме виждали и все сами да бяхме; но го беше срам дори от мен и дотам, че колкото повече ми се разкриваше, толкова повече го бе яд на мене за това. А пък поради своята мнителност подозираше, че вече всички знаят, целият град знае, и не само в клуба, но и сред приятелите се боеше да се покаже.
На разходка даже, за да си направи нужния моцион, излизаше само по пълен здрач, когато съвсем се стъмнеше.
Мина седмица, а той все още не знаеше годен ли е, или не, и не можеше да го узнае със сигурност, както и да се мъчеше. С годеницата още не бе се виждал, дори не знаеше дали наистина му е годеница; не знаеше даже има ли във всичко това поне малко от малко истина! Кой знае защо, Варвара Петровна просто не го допущаше до себе си. На едно от първите му писма (а й ги беше написал множество) направо му бе отговорила с молбата да я избави за известно време от всякакви сношения, тъй като била заета, а доколкото и тя имала да му съобщава много, и то твърде важни неща, нарочно изчаквала някоя по-свободна минута и след време щяла да му съобщи кога ще може да се яви при нея. А за писмата му пък обещаваше да ги връща обратно неразпечатани, защото това са „просто едни глезотии“. Тая й бележка я четох лично; самият той ми я беше показал.
И все пак всички тия грубости и неясноти, всичко това беше едно нищо в сравнение с главната му грижа. Тази грижа го измъчваше невероятно, неотстъпно; от нея слабееше и падаше духом. Това беше нещо, от което най-вече се срамуваше и за което не щеше да приказва дори с мене; напротив, дойдеше ли дотук, лъжеше и мажеше като малко момче; а същевременно самият той пращаше да ме викат всекидневно, два часа не можеше да мине без мене, нуждаеше се от мен като от вода и въздух.
Такова държане засягаше донейде самолюбието ми. То се знае, аз отдавна бях отгатнал за себе си тая му главна тайна и виждах всичко като на длан. По дълбокото ми тогавашно убеждение тази тайна, тази главна грижа на Степан Трофимович не му правеше чест и затова като все още млад човек бях малко възмутен от грубите му чувства и от някои негови некрасиви подозрения. В яда си и, признавам, поради отегчението от ролята на конфидент съм прекалявал може би с обвиненията. В жестокостта си го карах самият той да ми признае всичко, макар и да допусках впрочем, че да си признаеш някои неща, не ще да е май лесно. Аз също му бях ясен, тоест ясно му беше, че го виждам целия като на длан и дори ме е яд на него, и самият той ми се ядосваше и задето ме е яд на него, и задето го виждам като на длан. То се знае, ядът ми беше дребнав и глупав; но взаимното уединение понякога извънредно вреди на истинската дружба. От известно място той вярно схващаше някои страни на своето положение и дори твърде тънко го определяше в ония му пунктове, в които не намираше за нужно да се таи.
— О, такава ли бе тя тогава! — изпущаше се той понякога за Варвара Петровна. — Такава ли бе преди, когато водехме нашите разговори… Известно ли ви е, че тогава тя все още можеше да разговаря? Ще ми повярвате ли, че тя имаше мисли, свои мисли. Сега всичко се е променило! Казва, че всичко това било едновремешни брътвежи! Презира някогашното… Сега тя е някакъв управител, домакин, ожесточен човек и все се сърди…
— Че за какво ще се сърди сега, когато изпълнихте искането й? — възразих му аз.
Той ми отправи тънък поглед.
— Cher ami, ако не бях се съгласил, тя щеше да се разсърди ужасно, ужа-а-сно, но все пак по-малко, отколкото сега, когато се съгласих.
От тая си фраза остана доволен и вечерта си изпихме една бутилчица. Но това бе само миг; на другия ден бе по-зле и помрачен откогато и да било.