— Бихте ли ми казали как най-пряко да изляза на улица „Бикова“?
— „Бикова“ ли? Че то е ей тука, съвсем близко — викнах аз с необикновено вълнение. — Все направо по тази улица и после вторият завой наляво.
— Много ви благодаря.
Проклета да е тази минута: аз май се бях смутил и гледах раболепно! Той моментално го забеляза, тутакси разбра всичко, тоест разбра, че зная кой е той, че съм го чел и съм благоговял пред него от малък, че сега съм се смутил и гледам раболепно. Усмихна се, кимна още веднъж с глава и тръгна направо, както му бях посочил. Не знам защо, и аз се обърнах и тръгнах подире му; не знам защо, десетина крачки подтичвах край него. Той изведнъж отново се спря.
— А не бихте ли могли да ми кажете, къде най-близо има файтони? — пак изкряка той.
Отвратителен крясък; отвратителен глас!
— Файтони ли? Ами файтоните са съвсем близко оттука… пред храма стоят, винаги там стоят. — И ето че за малко не хукнах да му търся файтон. Подозирам, че той тъкмо това е очаквал от мене. Разбира се, тутакси се опомних и спрях, но той много добре беше забелязал движението ми и ме наблюдаваше с все същата отвратителна усмивка. И ето че стана онова, което никога няма да забравя.
Той внезапно изпусна мъничкия сак, който държеше в лявата си ръка. Впрочем това не беше сак, а някаква кутийка, по-точно някаква чантичка или още по-точно дамска торбичка, от ония старинните дамски торбички за ръкоделие, впрочем не знам какво беше това, но знам, че май аз се впуснах да го вдигам.
Напълно съм убеден, че не го вдигнах, но първото движение, което бях направил, бе неоспоримо; да го прикрия, вече не можех и се изчервих като глупак. Хитрецът моментално извлече от обстоятелствата всичко, което можеше да се извлече.
— Не се безпокойте, моля ви — очарователно рече той, тоест когато вече добре видя, че няма да му вдигна торбичката, вдигна я, като да ме предварваше, кимна още веднъж с глава и си продължи по пътя, оставяйки ме да стоя като последен глупак. Все едно че аз я бях вдигнал. Около пет минути се смятах за опозорен навеки; но наближавайки дома на Степан Трофимович, изведнъж се разсмях. Срещата ми се видя толкова забавна, че незабавно реших да развлека с разказа си Степан Трофимович и дори да му изиграя цялата сцена.
III
Но за мое учудване този път го заварих в съвсем друго състояние. Наистина той още с влизането някак жадно се хвърли насреща ми и почна уж да слуша, но видът му беше толкова объркан, че отначало като че ли не разбираше какво говоря. Но щом произнесох името на Кармазинов, той най-неочаквано кипна.
— Не ми говорете, не го произнасяйте! — възкликна той, едва ли не побеснял. — На, на, вижте, четете! Четете!
Отвори чекмеджето и хвърли на масата три малки листчета, изписани набърже с молив, все от Варвара Петровна. Първата бележка бе от завчера, втората от вчера, а последната беше дошла днес, само преди час; и все за Кармазинов, при което се виждаше суетното и честолюбиво вълнение на Варвара Петровна от страха, че Кармазинов ще забрави да я посети. Ето първата, завчерашната (вероятно беше и от по-завчера, а може и от по-предния ден):
„Ако днес най-сетне ви удостои — за мене, ще ви моля, нито дума. Нито най-малкия намек. Не отваряйте дума и не напомняйте.
Вчерашната:
„Ако реши най-сетне тази сутрин да ви посети, най-благородно ще е, мисля аз, изобщо да не го приемате. Тъй е според мен, не знам според вас как е.
Днешната, последната:
„Сигурна съм, че у вас има цяла кола смет и не може да се диша от вашите цигари. Ще ви пратя Маря и Фомушка; те за половин час ще разтребят. Не им се бъркайте и постойте в кухнята, докато разтребват. Пращам ви бухарския килим и две китайски вази: отдавна се канех да ви ги подаря, и освен тях моя Тениер83 (временно). Вазите може да се поставят на прозореца, а Тениер окачете отдясно над портрета на Гьоте, там най се вижда и сутрин винаги е светло. Ако най-сетне се появи, приемете го с изтънчена вежливост, но се помъчете да говорите за незначителни неща, нещо научно, и се правете, че сякаш вчера сте се разделили. За мене нито дума. Може би ще намина у вас за малко привечер.
83