В. С.
P. S. Ако и днес не дойде, изобщо няма да дойде.“
Прочетох и се учудих, че е изпаднал в такова вълнение от едно нищо. Погледнах го въпросително и изведнъж забелязах, че докато съм чел, той е успял да смени всякогашната си бяла връзка с червена. Шапката и бастунът му бяха на масата. Самият той беше бледен и дори ръцете му трепереха.
— Не ща и да знам за вълненията й! — истерично кресна той, отговаряйки на въпросителния ми поглед. — Je m’en fiche!84 Намира сили да се вълнува заради Кармазинов, а на мен, на писмата ми не отговаря! Ей го, ей го неразпечатано писмото ми, което вчера ми върна, ей го тук на масата, под книгата, под „L’homme qui rit“85. Какво ме интересува, че се била съсипвала за своя Ни-ко-лаенка! Je m’en fiche et je proclame ma liberté. Au diable le Karmazinoff! Au diable la Lembke!86 Вазите скрих в антрето, Тениер в скрина, а от нея поисках незабавно да ме приеме. Чувате ли: поисках! Пратих й същото такова листче, с молив, незапечатано, по Настася и чакам. Искам лично Даря Павловна да ми го обяви със собствените си уста и пред това небе или в краен случай пред вас. Vous me seconderez, n’est ce pas, comme ami et témoin?87 Не искам да се червя, не искам да лъжа, не искам тайни, аз няма да допусна тайни в тази работа! Да ми признаят всичко, откровено, искрено, благородно и тогава… тогава аз може би ще учудя цяло едно поколение с великодушието си!… Подлец ли съм аз, или не, милостиви господине? — заключи той изведнъж, гледайки ме страшно, сякаш наистина го смятах за подлец.
Помолих го да пийне вода; не бях го виждал още в такова състояние. През всичкото време, докато говореше, тичаше от единия ъгъл на стаята до другия, но изведнъж застана пред мен в някаква необичайна поза.
— Мигар смятате — пак почна той, оглеждайки ме с болезнено високомерие от горе до долу, — мигар можете да допуснете, че аз, Степан Верховенски, не ще намеря у себе си толкова нравствена сила, че да взема торбичката си — да, сиромашката си торбичка! — и мятайки я на слабите си плещи, да изляза от вратата и да изчезна навеки оттук, щом го поиска честта и великият принцип на независимостта? На Степан Верховенски не му е за първи път да отблъсква деспотизма с великодушие, та било и деспотизмът на една луда жена, тоест най-обидният и жесток деспотизъм, който може да съществува на тоя свят, независимо от това, че вие май си позволихте да се усмихнете на думите ми, милостиви господине! О, вие не вярвате, че ще мога да намеря у себе си толкова великодушие, че да съумея да свърша живота си като гуверньор у някой търговец или да умра от глад край някой плет! Отговаряйте, отговаряйте незабавно: вярвате или не вярвате?
Но аз нарочно си замълчах. Престорих се дори, че не се решавам да го обидя с отрицателния си отговор, но и утвърдително не можех да му отговоря. В цялото това избухване имаше нещо такова, което направо ме обиждаше, и не лично, о, не! Но… после ще го обясня.
Той дори пребледня.
— Може би аз ви отегчавам, Г-в (така се казвам), и бихте желали… изобщо да не ме посещавате? — изрече той с онзи тон на ледено спокойствие, който обикновено предшества някакво необикновено избухване. Скочих изплашено; в този момент влезе Настася и мълчаливо подаде на Степан Трофимович листче, на което беше написано нещо с молив. Прегледа го и ми го подаде. На листчето с почерка на Варвара Петровна бяха написани само думите: „Стойте си вкъщи.“
Степан Трофимович мълчаливо грабна шапката и бастуна си и бързо излезе от стаята; аз машинално го последвах. Изведнъж откъм коридора се зачуха гласове и шум, нечии бързи стъпки. Той се спря като поразен от гръм.
— Това е Липутин и аз съм загинал! — прошепна той, хващайки ме за ръката.
В същия миг в стаята влезе Липутин.
IV
Защо трябваше да загине от Липутин, не знаех, пък и не придадох значение на думата; всичко отдавах на нервите. Но все пак уплахата му беше необикновена и реших много да внимавам.
Дори самият вид на влизащия Липутин говореше, че тоя път пристига с правото да влезе независимо от всички забрани. Водеше със себе си един непознат господин, навярно отскоро в града. В отговор на безсмисления поглед на вцепенилия се Степан Трофимович той тутакси гръмко възвести:
— Гост ви водя, хем особен! Осмелявам се да наруша уединението. Господин Кирилов, най-превъзходният ни инженер-строител. А главното, че негова милост се знае със синчето ви, с многоуважаемия Пьотър Степанович; хем много изкъсо; и заръка ви носи от негова милост. Току-що пристига, значи.
— За заръката го притурихте — остро забеляза гостът, — заръка няма никаква, а Верховенски, вярно, зная го. Оставих го в Х-ска губерния преди десет дни.
86
Плюя на това и декларирам своята свобода. По дяволите тоя Кармазинов! По дяволите тая Лембке! (фр.)