Степан Трофимович машинално подаде ръка и посочи да седнат; погледна мен, погледна Липутин и внезапно, сякаш опомнил се, побърза и той да седне, но все още с шапката и бастуна в ръцете, макар дори да не го забелязваше.
— Ама вие сте тръгнали да излизате! А на мен пък ми се каза, че съвсем сте се поболели от работа.
— Да, болен съм, и сега исках да се разходя, аз… — Степан Трофимович се спря, бързо хвърли на дивана шапката и бастуна и се изчерви.
Аз междувременно набърже разгледах госта. Беше още млад човек, близо двайсет и седем годишен, прилично облечен, строен и сух брюнет, с бледо, малко землисто лице и черни, без блясък очи. Изглеждаше малко замислен и разсеян, говореше спънато и някак неграматически, някак странно разместваше думите и ако трябваше да състави по-дълга фраза, се заплиташе. Липутин безпогрешно беше забелязал изключителната уплаха на Степан Трофимович и явно беше доволен. Той седна на плетения стол, издърпвайки го почти насред стаята, за да се намира на еднакво разстояние от домакина и госта, настанили се един срещу друг на двата противоположни дивана. Зорките му очи любопитно шареха.
— Аз… отдавна вече не съм виждал Петруша… В странство ли сте се срещали? — измърмори с половин уста Степан Трофимович.
— И тук, и в странство.
— Алексей Нилич, значи, току-що се прибира от странство след четиригодишно отсъствие — поде Липутин, — бил там, значи, за собствено усъвършенстване по своята си специалност и идва у нас, имайки основанието да се надява за място в строежа на нашия железопътен мост и сега е в очакване на отговор. С господата Дроздови, с Лизавета Николаевна се познава чрез Пьотър Степанович.
Инженерът седеше някак начучулен и слушаше с неловко нетърпение. Стори ми се, че е за нещо сърдит.
— Негова милост и с Николай Всеволодович се познава значи.
— Значи познавате Николай Всеволодович? — осведоми се Степан Трофимович.
— Знам го.
— Аз… аз вече извънредно дълго не съм виждал Петруша и… тъй като не се смятам твърде в правото да се наричам баща… c’est le mot88, аз… Как е той?
— Ами така… той ще дойде — пак побърза да се отърве господин Кирилов. Той направо се сърдеше.
— Ще си дойде! Най-после аз… Видите ли, аз твърде отдавна не съм виждал Петруша! — запъна на тая фраза Степан Трофимович. — Сега чакам бедното си момче, пред което… о, пред което съм толкова виновен! Тоест аз собствено, искам да кажа, че оставяйки го тогава в Петербург, аз… с една дума, аз го смятах за едно нищо, quelque chose dans ce genre89. Нервно, разбирате ли, момче, много чувствително и… боязливо. На лягане се кланяше до земята и прекръстваше възглавницата, та да не умрел през нощта… je m’en souviens. Enfin90 никакво чувство за изящното, тоест нещо висше, някакъв зародиш на бъдеща идея… c’était comme un petit idiot91. Впрочем самият аз май се обърках, извинете, аз… заварвате ме…
— Сериозно ли прекръствал възглавницата? — с някакво особено любопитство се осведоми инженерът внезапно.
— Да, прекръстваше я…
— Не, аз просто тъй; продължавайте.
Степан Трофимович въпросително погледна Липутин.
— Много съм ви благодарен за визитата, но да си призная, сега… не съм в състояние… Позволете все пак да узная, къде сте отседнали?
— Богоявленска улица, домът на Филипов.
— А, това е там, дето Шатов живее — обадих се аз неволно.
— Именно, в същата къща — възкликна Липутин, — само че Шатов е горе, в мансардата, а негова милост се настани долу, у капитан Лебядкин. Негова милост и с Шатов се знаят, и с жена му на Шатов се знаят. Много изкъсо се знаят с нея от странство.
— Comment!92 Нима вие наистина знаете нещо за този нещастен брак на de ce pauvre ami93 и за тази жена? — възкликна Степан Трофимович, увличайки се внезапно. — Вие сте първият, когото срещам да я познава лично; и ако не…
— Каква глупост! — отряза инженерът и целият пламна. — Как притуряте само, Липутин! Не съм виждал жената на Шатов; веднъж само, отдалече, никакво изкъсо… Шатов го познавам. Защо притуряте разни неща?
Той рязко се завъртя на дивана, взе си шапката, после пак я остави и сядайки както преди, впери някак предизвикателно черните си припламнали очи в Степан Трофимович. Аз просто не можех да си обясня тази странна нервност.
— Извинете — внушително каза Степан Трофимович, — разбирам, че това може да е твърде деликатно.
— Нищо твърде деликатно няма и дори е срамота, аз викнах, че са „глупости“ не на вас, а на Липутин, защо притуря? Извинете, ако за себе си го взехте. Познавам Шатов, а жена му съвсем не я знам… съвсем не я знам!