— Разбрах, разбрах, и ако настоявах, то е само защото много обичам нашия беден приятел, notre irascible ami94 и винаги съм се интересувал… Според мен този човек твърде рязко промени предишните си, може би твърде младежки, но все пак правилни убеждения. И сега такива ги дрънка за notre sainte Russie, че отдавна вече приписвам този негов внезапен прелом — не искам да го нарека инак — на големите му семейни тревоги и по-точно на несполучливата му женитба. Аз, който съм изучил моята бедна Русия като дланта си, а на руския народ съм отдал целия си живот, мога да ви уверя, че той не познава руския народ и отгоре на всичко…
— Аз също съвсем не познавам руския народ и… никакво време за изучаване нямам! — пак отряза инженерът и пак рязко се завъртя на дивана. Степан Трофимович засече насред речта си.
— Негова милост проучва, проучва — поде Липутин, — вече е почнал проучването и съставя крайно любопитна статия за причините за зачестилите случаи на самоубийство в Русия и въобще за причините, усилващи или задържащи разпространението на самоубийството в обществото. Стигнал е до учудващи резултати.
Инженерът страшно се развълнува.
— Нямате правото — гневно замърмори той, — съвсем не е статия. Не искам глупости. Конфиденциално ви запитах, съвсем случайно. Никаква статия не е; аз не публикувам, а вие нямате правото…
Липутин явно се наслаждаваше.
— Виноват, значи, може и да съм сгрешил, наричайки вашия литературен труд статия. Негова милост само събира наблюдения, а същността на въпроса, нравствената му страна съвсем не засяга и дори съвсем отхвърля самата нравственост, а се придържа към най-новия принцип на всеобщото разрушение95 заради добрите крайни цели. Негова милост иска вече над сто милиона глави за въдворяване на здравия разум в Европа, много повече, отколкото на последния световен конгрес бе поискано. В този смисъл Алексей Нилич е отишъл най-далеч.
Инженерът слушаше с презрителна и бледа усмивка. Около половин минута всички мълчаха.
— Всичко това е глупаво, Липутин — каза най-сетне господин Кирилов с известно достойнство. — Ако случайно съм ви казал някои пунктове, а вие ги подхващате, значи, както щете. Но нямате правото, защото аз никога никому не говоря. Презирам да говоря… Ако има убеждения, за мен е ясно… а вие направихте глупост. Аз не разсъждавам върху тези пунктове, дето всичко е свършено. Не мога да понасям, като разсъждават. Никога не ща да разсъждавам…
— И може би чудесно правите — не се стърпя Степан Трофимович.
— Аз ви се извинявам, но не се сърдя на никого тук — продължаваше гостът разгорещената си скоропоговорка, — четири години виждах малко хора… Четири години малко разговарях, стараех се да не се срещам заради моите цели, които не засягат никого, четири години. Липутин откри това и се смее. Аз разбирам и всичко пренебрегвам. Не съм обидчив, само е досадно, че си позволява. А ако не излагам мисли с вас — заключи той неочаквано, оглеждайки всички ни с твърд поглед — не е, щото се боя от вас за донос до правителството, това не; моля ви, не помисляйте глупости в този смисъл…
На тези думи вече никой нищо не отговори, а само се спогледахме. Дори самият Липутин забрави да се ухили.
— Господа, аз много съжалявам — решително стана Степан Трофимович, — но се чувствам неразположен и разстроен. Извинете.
— Ах, туй значи да си ходим — сепна се господин Кирилов, сграбчвайки шапката си, — добре, че казахте, щото аз забравям.
Той стана и простодушие отиде с протегната ръка при Степан Трофимович:
— Жалко, че сте болен, а аз дойдох.
— Желая ви да преуспеете у нас — отвърна Степан Трофимович, стискайки му ръката доброжелателно и спокойно. — По думите ви съдя, че щом толкова дълго сте живели в чужбина, странейки заради своите цели от хората, и сте забравили Русия, естествено, по неволя ще гледате на нас, тукашните руснаци, с учудване, както и ние на вас. Mais cela passera96. Озадачава ме само едно: искате да строите нашия мост и същевременно заявявате, че държите за принципа на поголовно разрушение. Няма да ви позволят да строите нашия мост!
— Как? Как го казахте… дявол да го вземе! — възкликна поразеният Кирилов и изведнъж ясно и весело се разсмя. За миг лицето му придоби най-детски израз и както ми се стори, много му отиваше. Липутин потриваше длани във възторг от сполучливия израз на Степан Трофимович. А аз продължавах да се чудя: защо се беше изплашил толкова от Липутин Степан Трофимович и защо извика „загубен съм“, като го чу да идва.
95