VII
Степан Трофимович се замисли за минута, постоя, погледна ме някак без да ме вижда, взе си бастуна, шапката и полека излезе от стаята. Аз пак подире му, както и одеве. Излизайки от пътната врата, забеляза, че го следвам, и каза:
— Ах, да, вие можете да ми станете свидетел… de l’accident. Vous m’accompagnerez, n’est-ce pas?97
— Степан Трофимович, нима наистина пак там? Помислете си само, каква може да стане?
С жалка и смутена усмивка — усмивка на срам и пълно отчаяние и същевременно на някакъв странен възторг — той се спря за миг и ми прошепна:
— Не мога да се женя за „чужди грехове“!
Аз само това чаках, тия думи. Най-сетне, след цяла седмица извъртания и преструвки, тия заветни, грижливо скривани от мен думици бяха произнесени. Аз направо кипнах:
— Значи, тази мръсна, тази… долна мисъл е могла да се зароди у вас, у Степан Верховенски, във вашия ясен ум, в доброто ви сърце и… още преди Липутин!
Той ме погледна, не отговори и продължи нататък. Не исках да оставам настрана. Исках да кажа истината на Варвара Петровна. Бих му простил, ако всичко беше, защото поради бебешкото си малодушие е повярвал на Липутин, но сега се разбра, че сам си е измислил всичко много преди Липутин, а одеве Липутин само е потвърдил подозренията му и е налял масло в огъня. Не се беше посвенил да заподозре момичето още от първия ден, без да има никакви основания, дори тия на Липутин. И си беше обяснил деспотичните действия на Варвара Петровна единствено с отчаяното й желание час по-скоро да замаже чрез сватба с един почтен човек дворянските греховце на своя безценен Nicolas! Искаше ми се Степан Трофимович непременно да бъде наказан за това.
— О! Dieu qui est si grand et si bon!98 О, кой ще ме утеши? — извика той, изминавайки още стотина крачки, и внезапно спря.
— Хайде да се върнем у вас, всичко ще ви обясня! — викнах аз, повличайки го насила към дома му.
— Това е той! Степан Трофимович, вие ли сте? Вие? — раздаде се край нас като някаква музика един свеж, игрив, младежки глас.
Докато се озъртахме, край нас внезапно се появи ездачка — Лизавета Николаевна, със своя вечен придружител. Тя спря коня си.
— Елате, по-скоро елате де! — викаше тя звънко и весело. — Дванайсет години не съм го виждала и го познах, а той… Нима наистина не можете да ме познаете?
Степан Трофимович улови протегнатата й ръка и благоговейно я целуна. Гледаше я някак молитвено и не можеше да промълви дума.
— Позна ме и се радва! Маврикий Николаевич, той е във възторг, че ме вижда! Цели две седмици да не дойдете, защо? Леля казва, бил сте болен и не бивало да ви безпокоим; ама аз си знаех, че леля лъже. Ох, че тропах с крак и как ли не ви хоках, ама непременно, непременно исках вие пръв да дойдете и затова не пратих никого. Боже, ами че той никак не се е променил! — разглеждаше го тя, навеждайки се от седлото. — Чак е смешно толкова да не се е променил. А, не, има бръчици, много бръчици край очите и по бузите, и бели коси има, но очите са все тия! Ами аз — променила ли съм се? Променила ли съм се? Какво е това от вас, защо мълчите?
В тоя миг си спомних, че разправяха, дето била май болна, когато единайсетгодишна я отвели в Петербург, и като боледувала, била уж плакала и търсела Степан Трофимович.
— Вие… аз… — бъбреше той със задавен от радост глас — аз току-що извиках: „Кой ще ме утеши!“ — и се раздаде вашият глас… Аз мисля, че това е чудо et je commence a croire.99
— En Dieu? En Dieu, qui est la’haut et qui est si grand et si bon?100 Виждате ли, всичките ви лекции помня наизуст. Маврикий Николаевич, каква вяра ми преподаваше той тогава — en Dieu, qui est si grand et si bon! Ами помните ли, като разказвахте как Колумб открил Америка и как всички се развикали: „Земя, земя!“ Моята бавачка, Альона Фроловна101, казва, че после през нощта съм била бълнувала и съм викала насън: „Земя, земя!“ А помните ли, като ми разправяхте историята на принц Хамлет? А помните ли, като ми описвахте как карали от Европа за Америка горките емигранти? А то не е било така, после научих как са ги карали, но колко хубаво ме лъжеше тогава той, Маврикий Николаевич, беше почти по-хубаво от истината! Какво гледате така, Маврикий Николаевич? Това е най-добрият, най-верният човек на цялото земно кълбо и непременно трябва да го обикнете като мене. Il fait tout ce que je veux102. Но, мили мой Степан Трофимович, значи пак сте нещастен, щом насред улицата се питате кой щял да ви утеши? Нещастен сте, нали? Нали? — Сега съм щастлив…
— Леля ви тормози, а? — продължи тя, без да слуша. — Ах, тая лоша, несправедлива и вечно скъпоценна наша леля! Ами помните ли в градината, като се хвърляхте в прегръдките ми, а пък аз ви утешавах и плачех — е, не се стеснявайте от Маврикий Николаевич де; той отдавна знае за вас всичко, всичко и може да му се изплаквате колкото си щете, а той колкото си щете ще стои… Повдигнете си малко шапката, само за малко; я си дайте главата, застанете на пръсти, сега ще ви целуна по челото, както ви целунах последния път, като се сбогувахме. Виждате ли, онази госпожица от прозореца ни се любува… По-близо, по-близо де. Боже, колко е побелял!
101