И тя се наведе от коня и го целуна по челото.
— А сега у вас! Аз знам къде живеете. Ей сегичка, след минутка съм у вас. Първа ще ви дойда на гости, упорити човече, и после за цял ден ви отмъквам у нас. Хайде, пригответе се да ме посрещнете.
И препусна заедно с кавалера си. Ние се върнахме. Степан Трофимович седна на дивана и заплака.
— Dieu, Dieu! — викаше той. — Enfin une minute de bonheur!103
След не повече от десет минути тя, съгласно обещанието си, се появи, придружена от своя Маврикий Николаевич.
— Vous et le bonheur, vous arrivez en même temps!104 — стана да я посрещне той.
— Ето ви букет; ей сега бях при madame Шевалие, тя през цялата зима ще има букети за именниците. Ето ви го и Маврикий Николаевич, запознайте се, моля. Исках торта вместо букет, но Маврикий Николаевич твърди, че не било по руски.
Този Маврикий Николаевич беше артилерийски капитан, около тридесет и три годишен висок господин, с красив и безупречно порядъчен външен вид, с внушителна и на пръв поглед дори строга физиономия въпреки своето удивително деликатно добродушие, за което всеки получаваше представа едва ли не от първия миг на запознанството си с него. Беше впрочем мълчалив, изглеждаше много хладнокръвен и не се натрапваше с приятелството си. По-късно мнозина у нас казваха, че бил глуповат; това не беше съвсем справедливо.
Няма да описвам красотата на Лизавета Николаевна. Целият град приказваше за красотата й, макар някои наши дами и госпожици да отхвърляха с негодувание тези приказки. Имаше сред тях дори такива, които вече мразеха Лизавета Николаевна, най-напред заради големството: Дроздови още не бяха тръгнали по визити, което беше оскърбително, макар причината за забавянето наистина да беше неразположението на Прасковя Ивановна. На второ място я мразеха, задето е роднина на губернаторшата; на трето — за това, че всеки ден излизаше да язди. Дотогава у нас нямаше амазонки; естествено, че появата на Лизавета Николаевна, която се разхожда с коня си, а все още не тръгва по визити, трябваше да оскърби обществото. Впрочем всички вече знаеха, че тая езда е по нареждане на докторите, при което жлъчно подмятаха, че била болнава. Тя действително беше болна. Това, което биеше на очи от пръв поглед, бе нейната болезнена, нервна, постоянна тревога. Уви! Много бе страдала бедната и всичко стана ясно едва впоследствие. Сега, гледайки назад, вече не ще кажа, че бе красавица, както ми се струваше тогава. Беше може би дори грозновата. Висока, тънка, но гъвкава и силна, тя дори поразяваше с неправилните си черти. Очите й бяха някак по калмикски дръпнати, стояха косо; беше бледа и скулеста, мургава и с мършаво лице; но в това лице имаше нещо, което покоряваше и привличаше! Някакво могъщество прозираше в пламналия поглед на тъмните очи; явяваше се „като победителка и за да победи“. Изглеждаше горделива, а понякога дори и дръзка; не знам дали съумяваше да е добра; но знам, че ужасно го искаше и се измъчваше, заставяйки се да бъде мъничко добра. Тази натура, разбира се, беше пълна с прекрасни стремежи и най-справедливи почини; но всичко у нея сякаш вечно търсеше своята мярка и не я намираше, всичко бе хаос, вълнение и тревога. А може би си поставяше твърде строги изисквания и не намираше сили да им отговори. Тя седна на дивана и взе да оглежда стаята.
— Защо в такива моменти винаги ми става тъжно, отгатнете, учени човече! Цял живот съм си мислела, че господ знае колко ще се радвам, като ви видя и си спомня всичко, а ето че сякаш изобщо не се радвам, въпреки че ви обичам… Ах, боже, той има портрета ми! Дайте го тук, аз го помня, помня го!
Този превъзходен миниатюрен акварелен портрет на дванайсетгодишната Лиза Дроздов й бяха пратили на Степан Трофимович от Петербург още преди девет години. Оттогава той постоянно стоеше на стената.
— Нима наистина съм била такова хубаво дете? Нима наистина това е моето лице?
Тя стана и с портрета в ръка се погледна в огледалото.
— Хайде, вземете си го! — възкликна тя, като му даваше портрета. — И не го окачвайте сега, после, не ща да го гледам дори. — Тя отново седна на дивана. — Един живот отмина, започна друг, после отмина и другият — започна трети, и всеки път без край, сякаш всички краища някой ги изрязва с ножица. Виждате ли какви стари работи разправям, ама пък колко верни!