Тя се засмя и ме погледна; вече няколко пъти ме поглеждаше, но във вълнението си Степан Трофимович дори забрави, че беше обещал да ме представи.
— А защо сте окачили портрета ми под кинжалите? И защо ви са толкова кинжали и саби?
На стената му наистина, не знам защо, висяха накръст два ятагана, а над тях една истинска черкезка шашка. Задавайки въпроса, тя ми отправи такъв пряк поглед, че насмалко да й отговоря нещо, но се сдържах. Степан Трофимович най-после се сети да ме представи.
— Знам, знам — каза тя, — много се радвам. Мама също много е чувала за вас. Запознайте се и с Маврикий Николаевич, той е един прекрасен човек. Аз вече си имам една смешна представа за вас: нали вие сте конфидентът на Степан Трофимович?
Аз се изчервих.
— Ах, извинете, моля, съвсем друга дума исках да кажа; съвсем не смешна, а такава… (Изчерви се и се сконфузи.) Впрочем, защо ще се срамувате, че сте един прекрасен човек? Хайде, Маврикий Николаевич, време ни е! Степан Трофимович, след половин час да сте у нас. Боже, колко има да си говорим! Сега вече аз съм ви конфидентът, и за всичко, за всичко, разбрахте ли ме?
Степан Трофимович моментално се изплаши.
— О, Маврикий Николаевич знае всичко, не се стеснявайте от него!
— Какво знае?
— Хубава работа! — извика тя изненадано. — Ох, ама те вярно, че криели! Мен пък не ми се вярваше. Даша също я крият. Вчера леля не ме пусна при Даша, каза, че я боляла глава.
— Но… как сте го научили?
— Ах, боже мой, така, както всички. То голяма философия!
— Ама мигар всички?…
— Ами че как? Вярно, че маман го научи първо от Альона Фроловна, моята бавачка; на нея пък вашата Настася дотърчала да й съобщи. Нали сте казали на Настася? Тя казва, че самият вие сте й казали.
— Аз… аз казах веднъж… — смотолеви Степан Трофимович и цял се изчерви — но… аз само намекнах… j’étais si nerveux et malade et puis…105
Тя се разсмя.
— А конфидента в момента да го няма, пък Настася да вземе да се случи подръка — какво да прави човек! А на нея целият град са й кумици! Хайде, хайде, не е ли все едно; ами да знаят пък, даже е по-добре. По-скоро идвайте, ние рано обядваме… Да, забравих — отново седна тя, — я кажете, какъв е този Шатов?
— Шатов? Това е братът на Даря Павловна…
— Зная, че й е брат, какъв сте, ей богу! — прекъсна го тя нетърпеливо. — Искам да зная какво представлява, що за човек е той?
— C’est un pense-creux d’isi. C’est le meilleur et le plus irasciable homme du monde…106
— И аз съм чувала, че бил малко особен. Впрочем имах предвид друго. Чух, че знаел три езика, и английски, и го бивало за литературна работа. В такъв случай аз имам работа за него: нужен ми е помощник и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще приеме ли работата, или не? На мен ми го препоръчаха…
— О, непременно, et vous fairez un bienfait…107
— Аз не заради bienfait, на самата мен ми е нужен помощник.
— Доста добре се зная с Шатов — казах аз — и ако ме натоварите да му съобщя, още сега отивам.
— Съобщете му да дойде утре в дванайсет часа. Чудесно! Благодаря ви. Маврикий Николаевич, готов ли сте?
Те си отидоха. Аз, разбира се, веднага хукнах към Шатов.
— Mon ami108 — настигна ме на изхода Степан Трофимович, — непременно да сте тук в десет или единайсет, когато се върна. О, аз съм много, много съм виновен пред вас и… пред всички, пред всички.
VIII
Не заварих Шатов вкъщи; отскочих след два часа — пак го няма. Накрая, вече към осем, пак тръгнах натам — или да го намеря, или да му оставя бележка; пак не го заварих. Жилището му беше заключено, а той живееше сам, без всякаква прислуга. Дойде ми наум да се навра долу и да питам за Шатов у капитан Лебядкин; но там също беше заключено и нито звук, нито светлинка, същинска пустош. С любопитство минах край вратата на Лебядкин под влияние на одевешните приказки. В края на краищата реших да мина утре по-рано. Право да си кажа, не разчитах твърде на бележката; Шатов можеше да я пренебрегне, беше хем инат, хем стеснителен. Проклинайки късмета си и вече на пътната врата, внезапно се натъкнах на господин Кирилов: той тъкмо влизаше и пръв ме позна. Тъй като самият той взе да ме разпитва, му разказах всичко в общи черти, казах му, че съм написал и бележка.
— Елате — каза той, — ще я наредим.
Спомних си, че по думите на Липутин той се бе нанесъл от сутринта в дървената пристройка на двора. В тази пристройка, твърде просторна за него, живееше и някаква стара, глуха жена, която му прислужваше. Стопанинът на къщата държеше трактир в другата си, съвсем нова къща и на съвсем друга улица, а тази бабичка, май негова роднина, беше останала да надзирава цялата стара къща. Стаите в пристройката бяха доста чисти, но тапетите — мръсни. В тази, в която влязохме, мебелите бяха събрани оттук-оттам, разнокалибрени и направо за бракуване: две маси за карти, чамов скрин, голяма дъсчена маса от някаква селска къща или кухня, столове и диван с мрежеста облегалка и корави кожени седалки. В ъгъла имаше старинна икона, пред която жената беше запалила кандилото още преди да дойдем, а на стената висяха два големи, потъмнели маслени портрета: единият на покойния император Николай Павлович, правен, съдейки по вида, още през двайсетте години на века; другият изобразяваше някакъв архиерей.