Той ми подаде току-що полученото от Варвара Петровна писмо. Тя, изглежда, се бе разкаяла за сутрешното „Стойте си вкъщи“. Писъмцето беше учтиво, но решително и немногословно. Канеше Степан Трофимович вдругиден, в неделя, точно в дванайсет часа, и го съветваше да вземе някой от приятелите си (в скоби стоеше моето име). Тя от своя страна обещаваше да повика Шатов, като брат на Даря Павловна. „Ще получите от нея окончателния отговор, стига ли ви толкова? За тази формалност ли ви беше зорът?“
— Забележете, тази нервна фраза на края, за формалността. Бедната, бедната, единствената ми приятелка! Признавам, че това внезапно съдбоносно решение просто ме смаза. Да си призная, все още се надявах, а сега tout est dit119, знам го, всичко е свършено, c’est terrible120. О, да не бе я имало изобщо тази неделя, да си беше както досега, вие щяхте да ходите там, а аз тук…
— Вас ви изкараха от релсите одевешните мръсотии и клюки на Липутин.
— Друже мой, сега пък бръкнахте с приятелския си пръст в друга рана. Изобщо тези приятелски пръсти са безжалостни, а понякога и тъпички, pardon, но аз, вярвате ли ми, бях почти забравил всичко това, мръсотиите де, тоест ни най-малко не съм забравил, но поради моята глупост през всичкото време, докато бях у Lise, се мъчех да бъда щастлив и уверявах себе си, че съм щастлив. Но сега, о, сега, за тази великодушна, хуманна, търпелива спрямо подлите ми недостатъци жена — тоест, макар и недотам търпелива, но пък и мен си ме бива с моя никакъв, с моя нелеп характер! Ами че аз съм едно капризно дете, с целия му детски егоизъм, но без неговата чистота. Двайсет години вървя подире ми като бавачка, cette pauvre леличка, както грациозно я нарича Lise… И след двайсет години детето внезапно поисква да се жени, ожени ме, та ме ожени, писмо подир писмо, а тя е с оцетни кърпи на главата и… и ето, постигнах своето, в неделя съм женен човек, шега няма… И за какво толкова настоявах, защо ги писах тия писма? Да, забравих: Lise боготвори Даря Павловна, поне тъй казва: „C’est un ange121, казва, само че малко потаен, казва, ангел.“ И двете ме насърчават, дори Прасковя… впрочем Прасковя не ме насърчава. О, колко отрова е скрита у тая Коробочка! Впрочем Lise всъщност не ме насърчава: „Че защо ви е да се жените, стигат ви и научните утехи.“ Смее се. Аз й го простих тоя смях, защото и на нея й се стяга душата. От друга страна обаче, казват, че наистина ми трябвала жена. Наближавали годините на моята немощ, а тя щяла да ме завива нощем, или какво беше там… Ma foi122 самият аз през всичкото време, докато седяхме с вас, все си мислех, че самото провидение ми я изпраща на края на бурните ми дни и че тя ще ме завива или какво беше там… Enfin123, ще ми трябва за домакинството. Гледайте каква мръсотия е тук, гледайте, всичко е разхвърляно, одеве казах да разтребят, и книги по пода. La pauvre amie все ми се сърдеше, че било мръсно… О, сега вече няма да чувам нейния глас! Vingt ans!124 И те получили анонимни писма, представете си, Nicolas уж бил продал на Лебядкин имението. C’est un monstre; et enfin125, що за птица е тоя Лебядкин? Lise слушаше, слушаше, ух, как слушаше само! Простих й смеха, видях я с какво лице слушаше, и ce Maurice… не бих желал да бъда на негово място, brave homme tout de même, но малко стеснителен; впрочем, както и да било…
Той млъкна, умори се, забрави какво искаше да каже, клюмна глава, вперил в пода уморен поглед. Възползвах се от паузата и разказах за моето посещение в дома на Филипов, при това рязко и сухо изразих мнението си, че сестрата на Лебядкин (която не бях виждал) навремето наистина би могла да бъде някоя от жертвите на Nicolas, през онзи загадъчен период на живота му, както се изразяваше Липутин, и че е дори много възможно Лебядкин да получава за нещо пари от Nicolas, но това е всичко. И че що се отнася до клюките за Даря Павловна, всичко това са глупости, всичко е измишльотина на мръсника Липутин, тъй поне твърди Алексей Нилич, на когото няма основания да не се вярва. Степан Трофимович изслуша уверенията ми разсеяно, сякаш всичко това не го засягаше. Споменах впрочем и за разговора си с Кирилов, прибавяйки, че Кирилов е може би луд.
— Не е луд, но това са хора с маломерни мисли — вяло и сякаш неохотно изфъфли той. — Ces gens-là supposent la nature et la société humaine autres que Dieu ne pas a faites et qu’elles ne sont réelement126. Всички ми правят мили очи, но не и аз, не и Степан Верховенски. Нагледах им се тогава в Петербург, avec cette chère amie (о, как я оскърбявах тогава!) и не само от ругатните им — от хвалебствията им дори не се уплаших. Няма да се изплаша и сега, mais parlons d’autre chose…127 аз май направих ужасни неща; представете си, вчера пратих на Даря Павловна писмо и… как се проклинам за това!
126
Тези хора си представят природата и човешкото общество не такива, каквито ги е създал бог и каквито са в действителност (фр.).