— Какво й писахте?
— О, приятелю, повярвайте, че всичко е най-благородно. Уведомих я, че съм писал на Nicolas още преди пет дни, и също най-най-благородно.
— Сега разбирам! — викнах аз разпалено. — И с какво право ги свързвате по този начин?
— Но, mon cher, не ме смазвайте окончателно, не ми викайте; аз и без това съм целият смазан като… като хлебарка и аз най-сетне смятам, че всичко това е много благородно. Защо да не допуснем, че там наистина е имало нещо… en Suisse…128 или е започнало. Не съм ли длъжен да запитам предварително сърцата им, за да… enfin, за да не попреча на сърцата им и да не препреча пътя… Единствено от благородство.
— О, боже мой, колко глупаво сте постъпили! — изтървах се неволно аз.
— Глупаво, глупаво! — поде той и дори с настървение. — Никога нищо по-умно не сте казвали, c’était bête, mais que faire, tout est dit129. Все едно, ще се оженя, та било и заради „чужди грехове“, тогава за какво ми трябваше да пиша? Не е ли тъй?
— Вие си знаете своето!
— О, сега вече няма да ме изплашите с вашите крясъци, сега пред вас не е вече оня Степан Трофимович; оня е погребан; enfin, tout est dit130. Пък и защо крещите? Единствено защото не сте вие този, който се жени, и не сте вие този, който ще носи добре познатото украшение на главата си. Пак ли сте шокиран? Бедни ми друже, вие не познавате жените, а аз цял живот съм ги изучавал. „Искаш ли да победиш света, победи себе си“ — единствената умна фраза на друг един романтик като вас — Шатов, братчето на моята съпруга, с удоволствие ще използвам тая му фраза. С една дума, и аз съм готов да победя себе си и се женя, макар че какво получавам вместо света? О, друже мой, бракът — това е нравствената смърт на всяка горда душа, на всяка независимост. Брачният живот ще ме разврати, ще ми отнеме енергията, мъжеството да служа на делото, ще дойдат деца, че току-виж, и няма да са мои, тоест естествено няма да са мои; мъдрият не се бои да погледне истината в очите… Одеве Липутин ми предлагаше да се спасявам от Nicolas чрез барикади: тоя Липутин е глупак. Жената ще излъже и най-зоркото око. Създавайки жената, le bon Dieo131, разбира се, е знаел вече на какво се излага, но сигурен съм, че самата тя му е попречила и тя го е накарала да я създаде в тоя й вид и… с тия атрибути; че инак кой би си създавал подобни главоболия за нищо? Знам, Настася може и да се разсърди за волнодумството ми, но… Enfin, tout est dit.
Той нямаше да бъде той, ако се откажеше от евтините си каламбури — модата им отдавна беше минала, но в случая каламбурът му донесе утеха; не задълго обаче.
— О, да можеше съвсем да ги няма тоя другиден, тази неделя! — възкликна той внезапно, но вече в пълно отчаяние. — Защо поне една-едничка седмица не остане без неделя — si le miracle existe?132 Какво му струва на провидението да зачеркне от календара поне една-единствена неделя, макар и за да докаже на един атеист своето могъщество, et que tout soit dit133. О, колко съм я обичал! Двайсет години, всичките тия двайсет години, и никога не ме е разбирала!
— За кого говорите, не ви разбирам! — запитах аз учудено.
— Vingt ans! И нито веднъж не ме разбра, о, това е жестоко! И наистина, нима си мисли, че се женя от страх, от нужда? О, какъв позор! Леля, леличка!… О, нека тази леличка узнае, че е единствената жена, която цели двайсет години съм обожавал! Тя трябва да го узнае, иначе край, иначе само със сила ще ме замъкнат под това ce qu’on appelle le134 венчило!
За първи път чувах това признание, и то тъй енергично направено. Няма да крия, че много ме напушваше смях. Не бях прав.
— Само той, само той ми остана сега, единствената ми надежда! — плесна изведнъж ръце Степан Трофимович, сякаш внезапно поразен от нова мисъл. — Сега само той, моето бедно момче, ще ме спаси — о, защо го няма още! О, сине мой, о, мой Петрушка… и макар да не съм достоен да се наричам баща, а по-скоро тигър, но… laissez-moi, mon ami135, аз малко ще полегна да си посъбера мислите. Тъй съм уморен, тъй съм уморен, пък и за вас, мисля, е време за сън, voyez-vous136, дванайсет часът…
Глава четвърта
Куцичката
I
Шатов не се беше заинатил и, съгласно бележката ми, точно по обяд се яви при Лизавета Николаевна. Влязохме почти заедно; аз също бях дошъл да направя първата си визита. Всички, тоест Лиза, маман и Маврикий Николаевич, седяха в големия салон и спореха. Маман поискала Лиза да й изсвири на пианото някакъв валс и когато тя започнала искания валс, взела да твърди, че не бил тоя валс. Простодушният Маврикий Николаевич се застъпваше за Лиза, уверявайки, че валсът бил същият; старицата се беше разплакала от яд. Беше болна и се затрудняваше дори да ходи. Краката й бяха отекли и вече от няколко дни непрекъснато капризничеше и се заяждаше с всички, въпреки че винаги бе имала малко страх от Лиза. Идването ни ги зарадва. Лиза се изчерви от удоволствие и отправяйки ми едно merci заради Шатов, разбира се, отиде при него, разглеждайки го любопитно.