— Добре, ами аз какво общо имам с това?
— Че нали вас ви викам за сътрудник… наполовина. Вие ще измислите плана.
— Откъде пък знаете, че съм в състояние да измисля план?
— Говорили са ми за вас, и тук съм чувала… зная, че сте много умен и че… работите над нещо, и че… мислите много: Пьотър Степанович Верховенски ми е говорил за вас в Швейцария — припряно прибави тя. — Много умен човек, нали?
Шатов само за миг плъзна поглед по нея и моментално сведе очи.
— И Николай Всеволодович също много ми е говорил за вас… Шатов изведнъж се изчерви.
— Впрочем ето вестниците — припряно взе Лиза от масата приготвените и вързани на пакет вестници, — тук съм опитвала да отбележа по свое усмотрение някои факти, да направя подбор, и номера съм поставила… ще видите.
Шатов взе пакета.
— Вземете ги у дома, прегледайте ги, къде живеете?
— На улица „Богоявленска“, в къщата на Филипов.
— Знам я. Казват, че там при вас живеел и един капитан, господин Лебядкин? — все тъй припираше Лиза.
Шатов, както държеше пакета, тъй си остана с протегната ръка в продължение на цяла минута, без да отговаря, загледан в земята.
— За тия работи да си бяхте потърсили някой друг, а аз никак няма да съм ви полезен — проговори най-сетне той, снишавайки някак гласа си по един ужасно странен начин, почти до шепот.
Лиза пламна.
— За какви работи ми говорите? Маврикий Николаевич! — викна тя. — Дайте насам одевешното писмо, моля ви.
Маврикий Николаевич и аз се приближихме до масата.
— Вижте това — обърна се тя изведнъж към мен, разгръщайки извънредно развълнувано писмото. — Виждали ли сте някога подобно нещо? Моля ви, прочетете го на глас; искам и господин Шатов да чуе.
Доста изненадан, прочетох на глас следното послание:
„На съвършенството на госпожица Тушина
Милостива госпожице,
Няма друг по да му е жал, че не изгубих славно ръцете си край Севастопол, не бидейки изобщо там, а цялата кампания изкарах по снабдителната част, смятайки го за низост. Вие сте богиня в древността, а аз съм нищо и се досетих за безпределността. Гледайте като на стихове, но не повече, защото стиховете са все пак дивотия и оправдават онова, което в прозата се смята дързост. Може ли слънцето да се разсърди на инфузорията, ако тя го възпее от капката вода, където те са множество, гледано през микроскоп? Дори самият клуб на човеколюбието към едрия рогат добитък във висшето общество в Петербург138, състрадавайки по право на кучето и коня, презира късичката инфузория, не споменавайки дори за нея, защото не била дорасла. И аз не съм дорасъл. Мисълта за брак би изглеждала смехотворна; но скоро ще ги имам бивши двеста души, от човеконенавистника, когото трябва да презирате. Много мога да съобщя и се наемам документално чак в Сибир. Недейте презира предложението. Писмото на инфузорията да се разбира в стихове.
— Това го е писал човек в пияно състояние, един негодник! — извиках аз с негодувание. — Аз го познавам!
— Получих вчера това писмо — припряно почна да ни обяснява Лиза, като се изчерви, — веднага разбрах, че е от някой глупак, и до тоя момент не съм го показала на maman, за да не я разстройвам още повече. Маврикий Николаевич иска да иде да му забрани. Тъй като гледах на вас като на мой сътрудник — обърна се тя към Шатов, — и тъй като живеете там, исках да ви разпитам, та да мога да съдя какво още може да се очаква от него.
— Пияница и негодник — промърмори някак неохотно Шатов.
— Наистина ли е такъв глупак?
— Ами, никак не е глупав, когато не е пиян.
— Познавах един генерал, който пишеше досущ такива стихове — забелязах аз, смеейки се.
— Дори по това писмо се вижда, че си е направил сметката — вметна неочаквано мълчаливият Маврикий Николаевич.
— Казват, бил живял с някаква своя сестра?
— Да, със сестра си.
— Казват, бил я тиранизирал, вярно ли е?
Шатов пак погледна Лиза, навъси се и мърморейки: „Какво ме интересува!“ — се придвижи към вратата.
— Ама почакайте — тревожно викна Лиза, — къде така? Толкова неща останаха да си говорим…
— За какво има да говорим? Утре ще ви уведомя…
— Че за най-важното, за печатницата! Ама повярвайте ми, аз не се шегувам, а наистина искам да върша работа — уверяваше го Лиза с все по-нарастваща тревога. — Ако решим да издаваме, къде ще го печатим? Че нали това е най-важният въпрос, няма да тръгнем да ходим в Москва, нали, а в тукашната печатница е невъзможно за такова издание. Аз отдавна съм решила да си отворя собствена печатница, та макар и на ваше име, и maman, знам го, ще ми позволи, стига само да е на ваше име…
— Откъде знаете, че разбирам от печатарство? — мрачно запита Шатов.
— Ами още в Швейцария Пьотър Степанович именно вас ми посочи — че сте можели да поемете печатницата и познавате работата. Дори бележка искаше да ви прати по мен, но аз забравих.
Шатов, както си го спомням сега, пребледня като мъртвец. Постоя още няколко секунди и внезапно излезе от стаята. Лиза се разсърди.
— Винаги ли си отива така? — обърна се тя към мене. Аз тъкмо свивах рамене, когато Шатов внезапно се върна, засили се право към масата и постави вестниците, които беше взел:
— Няма да сътруднича, нямам време…
— Но защо, защо? Вие май се разсърдихте? — с огорчен и молещ глас питаше Лиза.
Звукът на нейния глас като че ли го порази, известно време я гледа втренчено, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й!
— Все едно — измърмори той тихо, — не искам…
И си отиде. Лиза беше просто поразена, дори малко прекалено; тъй ми се стори.
— Удивително странен човек! — високо забеляза Маврикий Николаевич.
138