— Няма, няма, заколи ме — не казвам — бързешката поде тя, — с огън да ме гориш — не казвам. Както и да ме мъчат — нищичко не казвам, няма да узнаят хората!
— На, видиш ли, всекиму, значи, свойто си — още по-тихо промълви Шатов, навеждайки все повече и повече глава.
— Да беше ме помолил, а, може пък и да ти кажех; може и да кажех! — възторжено повтори тя. — Що ме не помолиш? Помоли ме, а, ама хубавичко ме помоли, Шатушка, може пък на теб да кажа; измоли го, Шатушка, тъй че аз самата да склоня… Шатушка, Шатушка!
Но Шатушка мълчеше, около минута продължи общото мълчание. Сълзите бавно се стичаха по белосаните бузи; тя седеше, забравила и двете си ръце на раменете на Шатов, но вече не го гледаше.
— Абе за какво ли ми са твоите работи, пък и грехота е — стана внезапно от пейката Шатов. — Я се надигнете малко! — сърдито дръпна той пейката отдолу ми, взе я и я постави на старото място.
— Ще дойде, че да не вземе да разбере; хайде, и на нас ни е време.
— Ох, ти все за тоя моя лакей! — засмя се внезапно Маря Тимофеевна. — Боиш се! Е, сбогом, скъпи гости; ама я чуй още малко какво ще ти кажа. Одеве бяха дошли оня Нилич и Филипов, хазяинът, рижата брада, а моичкият тъкмо ми бе налетял. Че като го спипа хазяинът, като го повлече из стаята, а моичкият се дере: „Не съм аз виновен, за чужди грях тегля!“ Ако щеш вярвай, изпокапахме си от смях, ей тъй както си бяхме…
— Ех, Тимофеевна, аз бях това с рижата брада, аз бях одеве, дето го оскубах, като те отървавах; а хазяинът идва да ви се кара завчера и ти всичко си объркала.
— Чакай, аз май наистина бъркам, може и ти да си бил. Ама какво ще спорим за глупости; не му ли е все едно кой го е оскубал — засмя се тя.
— Хайде — дръпна ме внезапно Шатов, — вратникът изскърца, завари ли ни, ще я пребие от бой.
И не бяхме сварили още да излезем на стълбите, когато откъм вратника се раздаде пиянски крясък и се посипаха псувни. Шатов ме прибра в стаята си и пусна резето.
— Ако не искате истории, ще трябва да изчакате малко. Я гледай, врещи като прасе, сигурно пак се е спънал в прага; ден не минава да не се пльосне.
Но не се размина без истории.
VI
Шатов стоеше до залостената врата и се ослушваше към стълбището; и внезапно отскочи.
— Идва насам, знаех си! — яростно прошепна той. — Значи, сега до полунощ няма да се откачи.
Раздадоха се няколко силни юмручни удара по вратата.
— Шатов, Шатов, отключи! — развика се капитанът. — Шатов, друже мой!…
Да ти кажа: сън сънувах, дявол да те вземе, сън сънувах, че… въртя калъчка, все едно, че ме налагат с пръчка, ха-ха!
Жадна птичка… жадно жали. Да ти кажа, че ще пия, че ще пия… но се питам от какво ще се опия.
Ама я по дяволите това пусто любопитство! Шатов, ясно ли ти е на тебе колко е хубаво да се живее на тоя свят!
— Не се обаждайте — пак ми пошушна Шатов.
— Отваряй де! Ясно ли ти е на тебе, че има нещо по-висше от боя… между человечеството; има мигове на благо-р-о-одния человек… Аз съм добряк, Шатов; ще ти простя… Шатов, поврага тия прокламации, а?
Мълчание.
— Абе, магаре, абе ясно ли ти е на тебе, че съм влюбен, фрак си купих, на, виж, фрака на любовта, петнайсет рубли; капитанската любов изисква светски обноски… Отваряй! — изрева той внезапно дивашки и отново бясно заблъска с юмруци.
— Пръждосвай се оттука! — ревна внезапно и Шатов.
— Р-р-роб! Крепостен роб, и сестра ти е раба и рабиня… кр-радла!
— А ти твоята сестра я продаде.
— Лъжа! Оклеветен невинно страдам, когато мога с една дума… абе ти разбираш ли коя е тя бе?
— Коя е? — с внезапно любопитство отиде до вратата Шатов.
— Ама ти разбираш ли бе?
— Абе все ще разбера, ти само кажи, коя е?
— Да не мислиш, че не смея да ти кажа! Не е било да не съм смял да кажа нещо публично.
— Ами, надали ще посмееш — предизвикваше го Шатов и ми кимаше с глава да слушам.
— Аз ли няма да смея?
— Според мен няма да посмееш.
— Аз ли няма да смея?
— Че кажи де, ако не те е страх от камшика на господаря… Ама ти си пъзльо, и това ми било капитан!
— Аз… аз… тя… тя е… — запелтечи капитанът с треперещ, развълнуван глас.
— Ха де! — нададе ухо Шатов.
Настъпи най-малкото половинминутно мълчание.
— Подле-е-ец! — чу се най-сетне откъм вратата и капитанът бързо взе да слиза надолу, препъвайки се на всяко стъпало и пуфтейки като самовар.
— Не, хитрец е той, и пиян не се изпуща — дръпна се от вратата Шатов.
— Какво значи това? — попитах аз.
Шатов махна с ръка, отвори вратата и пак взе да се ослушва към стълбището; дълго се ослушва, дори тихичко слезе две-три стъпала надолу. Накрая се върна.
139