— Мила моя, знаеш, че винаги си добре дошла, но какво ще каже майка ти? — достолепно почнала Варвара Петровна, но изведнъж се смутила, виждайки необичайното вълнение на Лиза.
— Лельо, леличко, непременно искам да дойда — молела се Лиза, целувайки Варвара Петровна.
— Mais qu’avez-vous donc, Lise!140 — с изразително учудване казала губернаторшата.
— Ах, извинявайте, гълъбче, chère cousine141, аз ще ида у леля — светкавично се обърнала Лиза към своята неприятно изненадана chère cousine и я целунала два пъти.
— И на maman също кажете веднага да дойде да ме вземе от лелини; maman непременно, непременно искаше да се отбие, каза ми го одеве, аз забравих да ви предупредя — църцорела Лиза, — моя е вината, не се сърдете, Julie… chère cousine… лельо, аз съм готова!
— Лельо, ако не ме вземете, ще хукна подир каретата ви и ще викам — бързо и отчаяно прошепнала Лиза на ухото на Варвара Петровна; добре, че никой не я чул. Варвара Петровна дори отстъпила крачка назад и пронизала с поглед подлудялото момиче. Този поглед решил всичко: сега и тя си наумила непременно да вземе със себе си Лиза!
— На това трябва да му се сложи край — изтървала се тя. — Добре, с удоволствие ще те взема, Лиза — тутакси прибавила тя високо, — стига, разбира се, Юлия Михайловна да се съгласи и да те пусне — открито и с едно прямодушно достойнство се обърнала тя направо към губернаторшата.
— О, аз без съмнение не бих искала да я лиша от това удоволствие, толкова повече, че самата аз… — разбърборила се внезапно с удивителна любезност Юлия Михайловна — самата аз… много добре зная каква фантастично властна главичка носим на раменете си (Юлия Михайловна очарователно се усмихнала)…
— Крайно съм ви благодарна — поблагодарила с вежлив и достолепен поклон Варвара Петровна.
— Толкова повече ми е приятно — кажи-речи, възторжено продължила да бъбри Юлия Михайловна, дори поруменяла от приятното вълнение, — че сега, освен удоволствието да бъде у вас, Лиза е увлечена от такова прекрасно, такова, мога да кажа, високо чувство на… състрадание… (тя погледнала „клетницата“) и… пред самия храм…
— Този възглед ви прави чест — величествено одобрила Варвара Петровна. Юлия Михайловна стремително протегнала ръка и Варвара Петровна с голяма готовност я докоснала с пръсти. Всеобщото впечатление било чудесно, лицата на някои от присъстващите грейнали от удоволствие, появили се няколко сладникави и угоднически усмивки.
С една дума, на целия град изведнъж му беше станало ясно, че не Юлия Михайловна, значи, е пренебрегвала досега Варвара Петровна, като не й е направила визита, а напротив, Варвара Петровна е „държала на разстояние Юлия Михайловна, която пей дава за тая визита и отдавна да е отишла, стига да била сигурна, че Варвара Петровна няма да я изгони“. Авторитетът на Варвара Петровна стигна главоломни висоти.
— Качвайте се, мила — посочила Варвара Петровна спрялата карета на mademoiselle Лебядкина; „клетницата“ радостно се затичала към вратичките, където я подел лакеят.
— Как! Вие куцате! — извикала Варвара Петровна и като да се уплашила и пребледняла. (Тогава всички го били забелязали, но не го разбрали…)
Каретата потеглила. Домът на Варвара Петровна беше съвсем близко до храма. Впоследствие Лиза ми разказа, че през тия три минути на пътуването Лебядкина истерично се кикотела, а Варвара Петровна седяла, „сякаш изпаднала в някакъв магнетичен сън“, според както се бе изразила Лиза.
Глава пета
Премъдрият змей
I
Варвара Петровна разклати звънчето и се тръшна в креслото до прозореца.
— Седнете тук, мила моя — посочи тя на Маря Тимофеевна място в средата на стаята, до голямата кръгла маса. — Степан Трофимович, какво е това? Тука, тука, погледнете тази жена, какво е това?
— Аз… аз… — взе да мънка Степан Трофимович.
Но влезе лакеят.
— Веднага едно кафе и най-вече колкото може по-скоро! Каретата да не се разпряга.
— Mais, chère et excellente amie, dans quelle inquiétude…142 — със замиращ глас възкликна Степан Трофимович.
— Ах! По френски, по френски! Веднага се види, че е висше общество! — плесна с ръце Маря Тимофеевна, приготвяйки се с наслада да слуша френския разговор. Варвара Петровна я погледна почти уплашено.
Всички мълчахме и чакахме някаква развръзка. Шатов не вдигаше глава, а Степан Трофимович беше в паника, сякаш той бе виновен за всичко; по слепоочията му изби пот. Погледнах Лиза (тя седеше в ъгъла, почти до Шатов). Очите й зорко следяха ту Варвара Петровна, ту куцата жена и обратно; усмивка изкривяваше устните й, но лоша. Варвара Петровна виждаше тази усмивка. А в това време Маря Тимофеевна съвсем се беше забравила; с наслаждение и без ни най-малко да се сконфузи, разглеждаше прекрасната гостна на Варвара Петровна — мебелировката, килимите, картините по стените, старинния изписан таван, голямото бронзово разпятие в ъгъла, порцелановата лампа, албумите, разните дреболийки на масата.