— Разбираш ли нещо? — с гордо достойнство запита Варвара Петровна.
— Всичко разбирам…
— За парите чу ли?
— Това ще е за ония пари, които по молба на Николай Всеволодович още в Швейцария се наех да предам на този господин Лебядкин, брат й.
Последва мълчание.
— Самият Николай Всеволодович ли те помоли да ги предадеш?
— Много искаше да прати тези пари, всичко триста рубли, на господин Лебядкин. А тъй като не му знаеше адреса, а знаеше само, че ще идва в града, ми поръча да ги предам, в случай че господин Лебядкин пристигне.
— Какви пари са… изчезнали? За какво говореше тази жена сега?
— Това вече не знам; до мен също стигна, че господин Лебядкин разправял по мой адрес, че не съм му била предала всичко; но аз тия му думи не ги разбирам. Триста рубли бяха и аз триста рубли му пратих.
Даря Павловна се беше успокоила почти напълно. И изобщо ще отбележа, че беше трудно задълго да смутиш това момиче и да го объркаш, та каквото и ще да му беше отвътре. И сега даде всичките си отговори, без да бърза, но отговаряше на всеки въпрос незабавно, точно, спокойно, гладко, без каквато и да било следа от първоначалното си внезапно вълнение и без ни най-малко смущение, което да свидетелства за каквато и да било вина. През всичкото време, докато говореше, Варвара Петровна не откъсваше поглед от нея. Варвара Петровна помисли около минута.
— Щом Николай Всеволодович — изрече тя най-сетне твърдо и явно за зрителите, макар да гледаше единствено Даша, — щом не се е обърнал с поръчката си към мен, а е помолил тебе, той, естествено, е имал причини да постъпи така. Не смятам, че имам правото да любопитствам за тях, щом ги крият от мен. Но дори едничкото твое участие ми стига, за да съм напълно спокойна относно тях, знай го това, Даря, преди всичко друго. Но видиш ли, мила, ти и с чиста съвест, само от непознаване на хората, би могла да допуснеш някаква непредпазливост и си я допуснала, нагърбвайки се да влезеш в досег с един мерзавец. Слуховете, разпространени от този негодник, потвърждават грешката ти. Но аз ще разузная за него и тъй като аз съм ти защитницата, ще съумея да се застъпя за теб. А сега трябва да свършим с всичко това.
— Най-хубаво, щом дойде при вас, да го пратите при слугите — обади се внезапно Маря Тимофеевна, навеждайки се напред от креслото. — Да седи там на пейката и да шиба с тях своите козове, а ние ще си седим тук и ще пием кафе. Колкото за едно кафенце, и на него може да му пратим, но аз дълбоко го презирам.
И тя изразително завъртя глава.
— Трябва да свършим с това — повтори Варвара Петровна, изслушвайки внимателно Маря Тимофеевна. — Степан Трофимович, позвънете, моля ви.
Степан Трофимович позвъни и внезапно излезе напред, силно развълнуван.
— Ако… ако аз… — засрича той пламнал, зачервен, запъвайки се и заеквайки — ако аз също чух най-отвратителната повест или, по-добре да се каже, клевета, то… с пълно негодувание… enfin, c’est un homme perdu et quelque chose comme un forçat evede…144
Той прекъсна и не довърши; Варвара Петровна го изгледа от горе до долу с присвити очи. Влезе чинният Алексей Егорович.
— Каретата — нареди Варвара Петровна, — а ти, Алексей Егорич, се приготви да отведеш госпожа Лебядкина у дома й, дето тя самата ще ти посочи.
— Господин Лебядкин от някое време я очакват долу и много молят, значи, да ви се доложи за тяхна милост.
— Това е невъзможно, Варвара Петровна — обезпокоено излезе напред Маврикий Николаевич, който невъзмутимо беше мълчал през всичкото време, — с ваше позволение, това не е човек, който може да влезе в едно общество, това е, това е… това е невъзможен човек, Варвара Петровна.
— Да изчака — обърна се Варвара Петровна към Алексей Егорович и той излезе.
— C’est un homme malhonnête et je même que c’est un forçat évadé ou quelque chose dans ce genre145 — пак измърмори Степан Трофимович, пак се изчерви и пак спря.
— Лиза, време е да вървим — с погнуса провъзгласи Прасковя Ивановна и се надигна от мястото си. Изглежда, вече съжаляваше, че одеве в уплахата си сама се беше нарекла глупачка. И като говореше Даря Павловна, тя я слушаше вече с високомерно свити устни. Но най-много от всичко ме порази изразът на Лизавета Николаевна от момента, когато беше излязла Даря Павловна; в очите й заблестяха омраза и презрение, твърде неприкрити при това.
— Само за минутка, Прасковя Ивановна, моля те — спря я Варвара Петровна с все същото преувеличено спокойствие, — бъди така добра да седнеш, защото възнамерявам докрай да се изкажа, а тебе те болят краката. Тъй, благодаря ти. Одеве се бях нервирала и ти казах някои припрени думи. Бъди така добра да ми го простиш; глупост направих и първа аз се кая, защото обичам справедливостта. Ти, разбира се, също в яда си спомена за някакви си анонимни писма. Всяко анонимно набеждаване е достойно за презрение, дори затуй само че не е подписано. Ако го разбираш инак — не ти завиждам. Във всеки случай на твое място нямаше да тръгна да вадя на бял свят тая мръсотия, не бих си папала ръцете. А ти ги оцапа. Но тъй като ти вече почна, ще ти кажа, че преди шест дни и аз получих анонимно, палячовско писмо. В него някакъв негодник ме уверява, че Николай Всеволодович е полудял и че трябвало да се страхувам от някаква куца жена, която „ще играе изключителна роля в живота ми“, запомнила съм израза. Размислих и като видях, че Николай Всеволодович има извънредно много врагове, тутакси пратих да повикат един човек, най-отмъстителния и презрян от всичките му тайни врагове, и от разговора с него веднага се убедих в презрения произход на анонима. Ако и теб, бедна ми Прасковя Ивановна, са те безпокоили заради мене със същите презрени писма й, както се изрази, са те „бомбардирали“, аз, разбира се, първа съжалявам, че без вина съм станала причина за това. Туй е то всичко, което исках да ти кажа за обяснение. Със съжаление виждам, че си толкова уморена и сега не си на себе си. При това аз реших непременно да пусна да влезе тоя подозрителен човек, за когото Маврикий Николаевич се изрази малко пресилено: че било невъзможно да бъде приет. Лиза пък особено няма какво да прави тука. Ела, Лиза, дете мое, и дай още веднъж да те целуна.