— Милостиви господине, бъдете така любезен да се настаните ей там, на онзи стол. Аз ще ви чувам и оттам, а оттук ще ми е по-удобно да ви гледам.
Капитанът се спря, тъпо загледан пред себе си, но се върна обаче и седна на посоченото място, до вратата. На физиономията му бе изписана една силна вътрешна неувереност, а наред с това наглост и някаква постоянна раздразнителност. Ужасно го беше страх, това си личеше, но страдаше и самолюбието му и можеше да се предвиди, че в даден случай засегнатото самолюбие може въпреки страха да го тласне към всякаква наглост. Той сякаш се страхуваше от всяко движение на тромавото си тяло. Знае се, че всички подобни господа, попаднали по някакво чудо в добро общество, се измъчват най-вече от собствените си ръце и ежеминутно съзнават, че е невъзможно да направят нещо прилично с тях. Капитанът замря на стола с шапката и ръкавиците в ръце, като не сваляше безсмисления си поглед от строгото лице на Варвара Петровна. Искаше му се може би да се огледа наоколо, но все още не се решаваше. Маря Тимофеевна, която навярно отново бе намерила във фигурата му нещо невероятно смешно, пак се изкикоти, но той не помръдна. Варвара Петровна безжалостно дълго, цяла минута, го държа в това положение, разглеждайки го безпощадно.
— Отначало позволете да научим името ви от самия вас? — отмерено и изразително каза тя.
— Капитан Лебядкин — избоботи капитанът, — аз дойдох, госпожо… — отново се разшава той.
— Моля! — пак го спря Варвара Петровна. — Наистина ли тази клетница, която толкова ме заинтригува, е ваша сестра?
— Сестра, госпожо, изплъзнала се от надзора, защото тя е в положение…
Той изведнъж се запъна и почервеня.
— Не го вземайте превратно, госпожо — ужасно се обърка той, — родният брат няма да седне да петни… в положение не означава такова положение… в онзи смисъл, опетняващ репутацията… напоследък…
Той изведнъж млъкна.
— Милостиви господине! — вдигна глава Варвара Петровна.
— Ей в такова на положение! — внезапно заключи той, мушейки с пръст в средата на челото си. Последва известно мълчание.
— И отдавна ли го има това страдание? — проточи глас Варвара Петровна.
— Госпожо, аз дойдох да ви благодаря за проявеното от вас пред храма великодушие по руски, по братски…
— По братски?
— Тоест не по братски, а единствено в смисъл че съм брат на сестра си, госпожо, и повярвайте ми, госпожо — разбърза се той и пак почервеня, — че не съм тъй необразован, както може да ви се стори от пръв поглед във вашата гостна. Ние със сестра ми, госпожо, сме нищо в сравнение с разкоша, който забелязвам тук. Имайки при това своите клеветници. Но Лебядкин е горд относно репутацията си, госпожо, и… и… аз дойдох да се отблагодаря… На, ето парите, госпожо!
Той извади портфейла от джоба си, трескаво измъкна от него снопче пари и взе да ги рови с разтреперани пръсти в неудържим припадък на нетърпение. Явно бе, че му се щеше по-скоро да обясни нещо, пък и крайно необходимо беше; но усещайки вероятно, че това негово мотаене с парите го прави да изглежда още по-глупав, загуби и последната капка самообладание; не можеше и не можеше да отброи тия пари, пръстите му се заплитаха и за капак на всичко една зелена банкнота146 се изхлузи от портфейла и зигзагообразно отлетя на килима.
— Двайсет рубли, госпожо — скочи той внезапно с парите в ръка и с плувнало в пот от страданията лице; забеляза отлитналата на пода банкнота, понечи да се наведе да я вдигне, но нещо се засрами и махна с ръка.
— За вашите хора, госпожо, за лакея, дето ще чисти; да запомни Лебядкин!
— Аз това не мога да го позволя в никакъв случай — бързо и с известна уплаха каза Варвара Петровна.
— В такъв случай…
Наведе се, вдигна банкнотата, почервеня и изведнъж се приближи до Варвара Петровна и подаде отброените пари.
— Какво е това? — вече съвсем се уплаши тя накрая и дори се дръпна назад в креслото. Маврикий Николаевич, аз и Степан Трофимович пристъпихме напред.
— Успокойте се, успокойте се, не съм луд, ей богу, не съм луд! — развълнувано уверяваше капитанът на всички страни.
— Не, милостиви господине, вие сте полудели.
— Госпожо, това съвсем не е онова, което си мислите. Аз, разбира се, съм една нищожна брънка… О, госпожо, богати са вашите чертози, но са бедни те у Маря Неизвестната, моята сестра, по баща Лебядкина, която засега обаче ще назовем Маря Неизвестната, засега, госпожо, само засега, защото за навеки не ще допусне бог! Госпожо, вие сте й дали десет рубли и тя ги е приела, но за това, че са от вас, госпожо! Чувате ли, госпожо! От никого на тоя свят не ще приеме Неизвестната Маря, защото инак ще се обърне в гроба си щабсофицерът, дядо й, убит в Кавказ пред очите на самия Ермолов147, но от вас, госпожо, от вас ще вземе всичко. Но вземайки с едната ръка, с другата ще ви подаде вече двайсет рубли, като пожертвование за един от столичните благотворителни комитети, на които вие, госпожо, сте членка… и тъй като самата вие, госпожо, обявихте в „Московские ведомости“, че у вас се намира тукашната, за нашия град, значи, книга на благотворителното дружество, в която всеки може да впише…
147