Капитанът внезапно спря; дишаше тежко, като след някакъв труден подвиг. Всичко това относно благотворителния комитет бе навярно отнапред подготвено, може би също под редакцията на Липутин. Лебядкин още повече се изпоти; по слепоочията му буквално бяха избили капки пот. Варвара Петровна го гледаше с пронизителен поглед.
— Тази книга — строго изрече тя, — винаги се намира долу, при портиера на къщата ми, там може да впишете пожертвованието си, щом желаете. А поради това ви моля сега да си приберете парите и да не ги размахвате във въздуха. Тъй. Моля ви също да заемете предишното си място. Тъй. Много съжалявам, милостиви господине, че съм сгрешила относно сестра ви и съм й дала милостиня, когато тя е толкова богата. Само едно не разбирам, защо единствено от мен можела да вземе, а от други за нищо на света не би приела? Вие толкова наблягахте на това, че аз искам съвсем точно обяснение.
— Госпожо, това е тайна, която може да бъде отнесена само в гроба! — отвърна капитанът.
— Но защо? — вече не тъй уверено попита Варвара Петровна.
— Госпожо, госпожо!…
Той мрачно млъкна, гледайки в земята и поставяйки дясната си ръка на сърцето. Варвара Петровна чакаше, без да сваля очи от него.
— Госпожо — ревна той внезапно, — ще позволите ли да ви направя едно запитване, само едно, но открито, прямо, по руски, от душа?
— Моля, заповядайте.
— Страдали ли сте вие в живота, госпожо?
— Вие просто искате да кажете, че сте пострадали или страдате от някого.
— Госпожо, госпожо! — отново скочи той внезапно, без вероятно да го забелязва, и взе да се удря в гърдите. — Тук, в това сърце, толкова е накипяло, толкова, че самият господ ще се зачуди, откривайки го в деня на Страшния съд!
— Хм, силно казано.
— Госпожо, аз може би говоря с езика на раздразнението.
— Не се безпокойте, аз знам кога трябва да ви спра.
— Мога ли да ви предложа още един въпрос, госпожо?
— Предложете още един въпрос.
— Възможно ли е да умреш единствено от благородството на своята душа?
— Не знам, не съм си задавала такъв въпрос.
— Не знаете! Не сте си задавали такъв въпрос! — викна той с патетична ирония. — А щом е тъй, щом е тъй:
Мълчи безнадеждно сърце!148
И ожесточено се удари в гърдите.
Той пак тръгна да ходи по стаята. Характерно за тия хора е пълното им неумение да сдържат желанията си; наопаки, обладани са от един неудържим стремеж тутакси да ги разкрият, та дори с всичката им непристойност. Попадайки в чужд кръг, такъв един господин обикновено започва плахо, но отстъпете му само на косъм, и той тутакси става дързък. Капитанът вече се горещеше, разхождаше се, размахваше ръце, не слушаше въпросите, с голяма бързина говореше за себе си, ама с такава бързина, че понякога езикът му се заплиташе и недоизговорил едната, прескачаше на друга фраза. Вярно, че едва ли бе напълно трезвен; тук седеше и Лизавета Николаевна, която той не погледна нито веднъж, но чието присъствие, изглежда, страшно го опияняваше. Впрочем това е само предположение. Ще рече, съществувала е, значи, причина, поради която Варвара Петровна, преодолявайки отвращението си, се бе решила да изслуша подобен човек. Прасковя Ивановна просто се тресеше от страх, наистина, без, изглежда, да разбира напълно какво става. Степан Трофимович също трепереше, но от обратното, защото винаги беше склонен да възприема преувеличено. Маврикий Николаевич стоеше в позата на всеобщ закрилник. Лиза беше бледничка и не откъсваше широко отворените си очи от дивия капитан. Шатов седеше в предишната поза; но което е най-странното, Маря Тимофеевна не само престана да се смее, но стана ужасно тъжна. Беше се облакътила с дясната ръка на масата и с дълъг тъжен поглед следеше декламациите на братлето си. Единствено Даря Павловна ми изглеждаше спокойна.
— Всичко това са глупави алегории — разсърди се най-сетне Варвара Петровна, — вие не отговорихте на въпроса ми: „Защо?“ Аз настойчиво чакам отговор.
— Не съм ви отговорил „защо“? Чакате отговора на вашето „защо“? — каза капитанът, смигайки. — Тази малка думица „защо“ се носи по цялата вселена от първия ден на сътворението на света, госпожо, и цялата природа ежеминутно пита своя творец: „Защо?“ — и ето че цели седем хиляди години не получава отговор. На капитан Лебядкин ли остана да дава отговора и справедливо ли излиза тъй, госпожо?
148