— Петруша! — извика Степан Трофимович, съвземайки се моментално от вцепеняването; той плесна ръце и се хвърли към сина си. — Pierre, mon enfant152, не можах да те позная! — стисна го в прегръдките си и от очите му потекоха сълзи.
— Хайде, не щурей, не щурей, без жестове, хайде, стига де, стига, моля те — бързо мърмореше Петруша, мъчейки се да се освободи от прегръдките.
— Винаги, винаги съм бил виновен пред теб!
— Хайде, стига вече; после за това. Знаех си го, че ще изщурееш. Хайде, бъди малко по-трезв, моля те.
— Но аз не съм те виждал десет години!
— Толкова по-малко причини за излияния…
— Mon enfant!
— Хайде, вярвам, вярвам, че ме обичаш, махни си ръцете. Виж, че пречиш на другите… Ах, ето го и Николай Всеволодович, ама стига щуря де, моля те най-сетне!
Николай Всеволодович действително беше вече в стаята; беше влязъл много тихо и за миг се бе спрял на вратата, оглеждайки със спокоен поглед присъстващите.
Както и преди четири години, когато го видях за първи път, точно по същия начин и сега бях поразен от пръв поглед. Ни най-малко не бях го забравил; но има, види се, такива физиономии, които винаги, всеки път, когато се появят, носят сякаш със себе си нещо ново, което не сте забелязали у тях, макар да сте се срещали сто пъти дотогава. Изглежда, той си бе все тоя отпреди четири години: все тъй изящен, все тъй важен, все туй важно влизане, както тогава, дори все тъй млад. Леката му усмивка бе все тъй официално ласкава и все тъй самодоволна; погледът все тъй строг, замислен и някак разсеян. Но едно ме порази: преди, макар и да го смятаха за красавец, но лицето му наистина „приличаше на маска“, както се изразяваха някои от нашите злоезични дами. А сега — не знам защо, сега той от пръв поглед ми се видя истински, безспорен красавец, тъй че просто нямаше вече как да се каже, че лицето му прилича на маска. Дали не за това, че беше станал мъничко по-бледен отпреди и бе май поотслабнал? Или може би някаква нова мисъл светеше сега в погледа му?
— Николай Всеволодович! — извика Варвара Петровна, изпъвайки се цялата в креслото, но без да стане, и го спря с повелителен жест: — Чакай за момент!
Но за да обясня ужасния въпрос, внезапно последвал след жеста и възклицанието на Варвара Петровна — не, дори за нея не съм допускал, че може да зададе такъв въпрос, — ще помоля читателя да си спомни какво представляваше всъщност характерът на Варвара Петровна и необикновената й експлозивност в някои изключителни моменти. Моля също така да се вземе предвид, че въпреки необикновената душевна твърдост, значителна доза здрав разум и практическия, тъй да се каже, дори стопански такт, които тя имаше, в живота й все пак не свършваха ония мигове, на които тя внезапно се отдаваше докрай, всецяло и ако е позволено да се изразя така — без никакви задръжки. Моля да се вземе най-сетне под внимание, че настоящата минута наистина би могла да бъде за нея от онези, в които изведнъж, като във фокус се съсредоточава цялата същност на живота — всичко изживяно, цялото настояще, че комай и бъдещето. Ще напомня между другото и за анонимното писмо, което бе получила, за което тъй нервно се бе изтървала одеве пред Прасковя Ивановна, при което все пак бе премълчала съдържанието му; а може би тъкмо то би дало отговор — как бе могла да зададе на сина си този ужасен въпрос.
— Николай Всеволодович — повтори тя, изричайки думите с твърд глас, в който звучеше страшно предизвикателство, — моля ви, веднага кажете, направо: вярно ли, че тази нещастна, куца жена — ето я, ето там, погледнете я! — вярно ли, че тя е… ваша законна съпруга?
Твърде добре го помня тоя миг; той втренчено гледаше майка си, но не трепна дори с клепка; не последва ни най-малко изменение на лицето му. Най-сетне бавно се усмихна с някаква снизходителна усмивка и без да продума дума, бавно се приближи до майка си, улови ръката й, почтително я поднесе до устните си и я целуна. И дотам бе силно всякогашното му непреодолимо влияние върху майка му, че тя и сега не посмя да отдръпне ръката си. Само го гледаше, превърнала се цялата във въпрос, и целият й вид говореше, че още миг само, и тя няма да понесе неизвестността.